ДЕЖА ВЮ

            Когато за пръв път ми се случи дежа вю, въобще не се замислих, че ми се случва нещо особено. Помислих си: това е обикновено съвпадение, случват се такива неща, и забравих за това. Не след дълго, обаче, случаите зачестиха, случваха се дребни на пръв поглед неща, но аз знаех, че вече съм ги виждал, че съм бил свидетел на това по-рано, дори се помислих, да ме прощава Господ, дали не ги предизвиквам по някакъв начин.

            Заживях с тази си дарба и се успокоих, тъй като тя по никакъв начин не пречеше на работата ми, нито на ежедневните ми неща, нито по някакъв начин промени живота ми. Какво толкова, понякога знаех, че ще срещна даден човек предварително, че ще стане катастрофа на булеварда, малко преди да се случи, че някой ще ме извика по име малко преди това да стане и други подобни неща, които не нарушаваха моето равновесие.

            Днес беше почивният ми ден, времето беше чудесно, имайки предвид, че сме късна есен, когато по принцип то е доста променливо. Реших да направя традиционната си разходка, нещо, което правех винаги, когато ми се отдаде  възможност. Вървях безцелно по улиците, дишах влажният есенен въздух, когато ненадейно то ме сполетя. За част от секундата видях сцена, която ме извади от летаргичното ми настроение, придружаващо разходката ми.

            Трупът лежеше в малката и тъмна пресечка, точно там, където го бях видял, беше млад мъж, на видима възраст около тридесетте, облечен като квартален гамен и дребен наркопласьор, от устата му се стичаше тънка струйка кръв, навярно причинена от силният удар с тъп предмет, който беше получил в задната част на главата.

            Огледах се дали някой не ме гледа с интерес и след като се убедих, че не представлявам интересен обект за минувачите бавно се отдалечих от мястото, без да си давам вид на притеснен или заинтригуван от нещо.

            Този път видението беше траяло по-дълго от обикновено. Бях успял да видя не само самото убийство, но и лицето на човека, който го беше извършил. Именно поради тази причина се постарах да запазя присъствие на духа на местопрестъплението и не се обадих в полицията. Вместо това продължих разходката си още известно време, за да мога да събера мислите си и да се стегна: бях много уплашен. Лицето на човека, отнел така лесно човешки живот, не можех да изтрия от съзнанието си. Беше лице, на което познавах всяка гънка, всяка бръчка, всеки белег и всяка пора. Никога нямаше да го забравя. Това беше родният ми брат, чиито следи изгубих преди четири години.

            Бавно  отключих вратата на жилището си и пристъпих във вътрешността му, не светнах лампата, нямах никаква нужда от това - бутилката с канадско уиски ясно  се очертаваше на светлината на уличната лампа, която се пронизваше през полуотворените щори.