- Няколко дни минаха от началото на декември, а хората вече украсяват домовете си - каза си Павлин, докато се разхождаше.
Лампички украсяваха терасите по жилищните блокове. Заведенията бяха пълни. Весели жени, мъже, а и деца влизаха в магазините. Някои от тях излизаха с пълни с продукти чанти. Други само разглеждаха. А имаше и такива, които като Павлин се наслаждаваха на топлата декемврийска вечер, като се разхождаха. Той погледна към светещите прозорци на жилищна кооперация. Спря пред нея и си каза:
- Дали навсякъде, където свети има уют и топлина? Дали си споделят там хората всичко и се радват? Дали си спомнят с умиление за отминалите дни през годината? Навярно зад някой прозорец живее и самотен човек. Дали и той си е украсил, за да почвства уюта или пък е тъжен и не му е до това? Дали има силата да напълни своя дом с чувства, които да заместят липсващите хора? Колко ли му е тежко в такива моменти, в които най се усеща отсъствието на близък човек?
Павлин вървеше и разглеждаше. Задаваше си въпроси, които всъщност се отнасяха и за него. Погледна към бездомно куче, което въртеше опашка пред всеки минувач. И щом човекът отминеше, то тъжно навеждаше глава. Сякаш бе смазано от самотата. Павлин погали четириногото. Погледна в очите му и видя такова доверие към един непознат човек, което и най-близките хора не можеха да му дадат. Кучето говореше с очите си. Цялото трепереше от щастие, че някой му бе обърнал внимание. Усещаше, че идват празници. По настроението на хората.
- Какво ли си казваш сега? - рече Павлин като гледаше към животното. - Сигурно искаш само за ден да бъдеш като онези домашни любимци, които ги водят на фризьор. На които им обличат дрешки, за да не им е студено. Само за един ден да те приютят в дом. Да легнеш пред камината. Да те погалят, както аз сега. Да си похапнеш от това, което ядат стопаните. Да поспиш без да мислиш за утре. Искаш, нали?
Кучето не спираше да върти опашка и гледаше младия мъж в очите. Сякаш разбираше всяка негова дума.
- И аз искам! - каза Павлин. - Ама и ние, хората сме като твоите събратя. Щом сме някъде, където имаме всички условия, не го оценяваме. Дърпаме се, сърдим се, караме се с другите. Усещаме липсата на едно или друго, когато останем сами. Аз съм сигурен, че ако ти можеше щеше да си направиш такава украса, която да зарадва всички, нали? С играчките, с гирляндите, с всичко нужно. И щеше да приютиш някого с благородна душа, но без късмет да си има всичко.
Около младия мъж се бяха събрали хора. Унесен в разговора си с кучето, той не забеляза тяхното присъствие. Не виждаше и не чуваше.
- И сега какво? - продължи да говори на кучето. - Ти ще легнеш до някой магазин, аз ще се прибера. Ти ще гледаш как зад прозорците свети, аз ще загася моята лампа. Ще хапнем набързо, кой каквото има. И утре ще се събудим. Ти самичък. И аз сам. През деня не е толкова страшно. На хората лампите не светят. Не се вижда жадуваната топлина и споделеност. Всеки бърза, а и ние бързаме. Вечерта е по-тъжна.
Един човек от събралите се до Павлин и кучето бръкна в чантата си. Отчупи парче от наденица и я остави пред кучето. Останалата част подаде към Павлин, който се усмихна и каза:
- Аз не съм просяк, гоподине! Работя и имам средства, за да оцелея. Просто си споделям с животното, защото с хората ме е страх.
Обърна се и видя сълзи в очите на влюбена двойка. Наведе глава. Погали кучето по главата. Изправи се и каза:
- Не тъгувайте! Просто не забравяйте, че не навсякъде, където свети е радост и уют. И у дома е светло. А и кучето е пред осветените витрини на магазините. Не ви казвам да не празнувате, просто си спомнете за това, че има и хора, които нямат шанса да са като вас.
Бе топло за декември. Хората се прибираха по домовете си. Зад прозорците бе светло.
Декемврийска вечер.
Явор Перфанов
09.12.2022 г.
Г. Оряховица
© Явор Перфанов All rights reserved.