Делба
В градината, отдясно на Дядойордановото каменно стълбище, под витото старо крушово дърво лежеше старият. Спусналите се жълти плодове го целуваха по умореното чело. Отмерваше се изплъзващото се време. Бе си поживял, улавяйки в шепи вътрешния ритъм на живота.
Старецът побутваше с пръст тъничкото, полупрокъсано паяжинено въже, спуснато сякаш от Бог, за да улови душата му. Откъм лявото му рамо коленичеха Бойко, Павел и Петрана - двамата му сина и снахата, Бойковата жена. С пламнали зеници, чакаха да разкъсат имота му на парчета.
С крина в ръка, Бойко се наведе към баща си, за да прихлупи очите му. Тиктакането на часовника в гърдите на стария не бе замряло, когато Павел пъхна ръка в пазвата на стареца. Без жал към умиращия затърси червената кесия, в която години наред се пазеха жълтиците, радостите и скърбите.
- Не съм подирил пътя към горната земя, а в крина ми събират времето. - каза старецът и заклати тъжно глава, взирайки се огорчено в отровно-зеления свод над главата си.
Отиде си, необичан. Още пареше пръстта под краката, когато синовете насипаха жълтиците в крината да ги делят. Измериха нивята, лозята, ливадите, стадата с овцете и козите. Като с лозарска ножица на две ги срязаха. Конете – белият Сварог и черният Морос, братя бяха родени, не можаха да разделят. Бойко и Петрана, с преструвка и фалшива усмивка на уста, дадоха кончетата на по-малкия, утеха да са му, тъй като нямаше семейство.
Бойко бе нещастен духом човек, разяждаше го болнава мисъл за кончетата, сън не прииждаше на клепките му и на жена си шушнеше:
- Петро, на брат ми, от богатството Йорданово, се падна по-сладкото. Да си вземем кончетата, синчето да водим в града с тях! Замеси утре от бяло брашно пита, ама посипи в него от отровните семена, дето бялото цвете ражда. По обед покани да хапне брат ми, па после само нашия Ваньо ще тича след Сварог и Морос.
Петрана слушаше мъжа си, но девера си не можеше да отрови. С хитрост искаше да смири алчността на мъжа си. Замеси пита и надума Павел на умрял да се престори, покри го с бял саван и зачака Бойко, плувнала в крокодилски сълзи.
От прага Бойко съгледал братовия си труп и с разкаяние проплака.
- Петро, един брат имах, а той е мъртъв. Нито лозята, нито овцете, нито Сварог и Морос ще ми подадат рамо, ако падна. Без брат се не живее. - каза с отчаяние и се отправи към крушата да увие въже и за себе си.
Павел надигна савана и с усмивка прегърна брат си.
- Колкото и да делим, братя си оставаме. - си прошепнаха, отправили поглед към горната земя, откъдето им прости и старецът.
Сварог и Морос хрупаха тревица близо до витата круша...
© Петя Стефанова All rights reserved.
