Делфинът, ч.3
(или как станах Майка)
Една сутрин се събудих в нашия подводен дворец и всичко около мен беше по-мокро от обичайното. Дидо плуваше наоколо и лееше сълзи. Нямаше смисъл да го питам какво се е случило - времето ми за връщане на сушата, в Света на вещиците, беше дошло. Стана ми тъжно, но отговорността, която бях поела към тях, не ми позволяваше да остана. Аз се съсредоточих и изпратих следната мисъл:
- Не плачи, мой мили Дидо. Знаеш, че след шест месеца отново ще бъда при теб. Тук половин година минава по-бързо, отколкото на сушата.
- Моя малка Жизел, половин година минава бързо само, когато сме заедно. Бих направил всичко, дори бих се лишил от царствения си плавник, ако можех да дойда с теб на сушата.
Изтръпнах. Да се лиши от царствения си плавник означаваше да се лиши от царството си и от всички свои поданици. Мисълта на Дидо се сля с моята: "За какво ми е царство без любов?"
Дидо ми подаде плавника си. Излязохме от двореца, а от двете страни на алеята се бяха наредили сивите женски и розовите мъжки делфини. Едно малко делфинче се доближи до мен и ми подаде малка раковинка, нанизана на здраво водорасло, която носеше в малката си муцунка. Целунах челото му, сбогувах се с всички и прегърнах Дидо. После силна струя ме изтласка на сушата.
Моите мили вещици ме чакаха коленичили, а някои от тях вече плачеха, защото очевидно се бях забавила. Когато ме видяха, те се хванаха за ръце и затанцуваха в кръг около мен. Аз можех да чета мислите им, но не и те моите. Стана ми приятно, че видът на перките ми, които приеха за криле, предизвика само възхищение и радост. Аз самата затанцувах в центъра на кръга.
Както си танцувах, рязка болка проряза левия ми крак, а тъжна мисъл за безпомощност обзе съзнанието ми. Седнах на земята и тогава я видях - малка, много малка вещичка беше забила острите си зъбки в прасеца ми и се опитваше да привлече вниманието ми. Всеки трябва да бъде много внимателен с децата, затова аз наредих на вещиците да спрат и да седнат около нас. Положих ръка на главата на вещичката и тогава разбрах. Майка й, една много весела, но безразсъдна вещица, беше излязла на разходка със самодивите и повече не се беше върнала. Тези диви момичета винаги се опитват да привлекат някоя от нас на своя страна с прекрасни обещания, а после взимаха сянката й и я караха да им служи. Малката сладурана грабна сърцето ми. Тогава си спомних за подаръка на малкото делфинче. Извадих раковината и я закачих на вратлето на малката вещичка. Тя каза: "Ма-ма" и обви врата ми с ръчички. Нямаше нужда да й казвам нищо. Тя разбра, че аз съм тази, която ще се грижа за нея. Моите вещици ни поздравиха с песен.
© Весислава Савова All rights reserved.
