Делото
Ограбиха ме. Сигурно на всеки се е случвало. Тогава живеех в Кърджали в къщата на баба ми. Една такава двуетажна, близо до пазара, с малко вътрешно дворче. Крадецът беше се катерил по стената над гаража и от там през терасата на вторият етаж беше слязъл по стълбите в двора и влязъл в незаключената къща. Смешното беше, че ако беше опитал да отвори външната врата, щеше да открие, че е незаключена. Тогава не заключвах. И така вече съм ограбен. Хванаха го много бързо. Даже не бях подал оплакване в полицията. Те ме намериха. Получих призовка за съд. “За какво ли ме викат” си помислих. Не ми беше за първи път. Като ме ограбиха веднъж в Шумен, където бях студент и пак не се оплаках на полицията. Те после ме извикаха и пак си помислих “Какво ли съм направил?”, а полицаят ме гледаше с укор и каза “Ама вие въобще не сте подали оплакване. Хубаво, че ние ги хващаме.” Как да му отговоря, че не вярвам да ги хванат.
И сега пак бяха хванали крадеца. Държавата го съди. Той си признал кражбата. Отидох в сградата на съда. Влязох в залата по делото. Вътре беше полупразно, беше малка заличка, по-скоро стая. Крадецът се оказа млад циганин на около 18 г. Висок, слаб. Гледаше някак с наведена глава. Започна да говори обвинението. Изрецитира си репликите. Един българин, търговец, който беше купил крадените вещи и беше ги препродал беше разпитан като свидетел. Той говореше бавно и обясни, че не е знаел, че вещите са крадени и затова ги е купил на безценица от циганина. Интересно какви ли са, ако не крадени при цената, за която циганинът беше ги предложил. Но никой не му зададе логичния въпрос и “свидетелят” не беше в ролята на обвиняем. А и не му беше за първи път. Той сам призна, че и друг път е купувал от “този човек” вещи.
И набързо всичко се претупа и го осъдиха на 1 г. затвор.
Бях объркан. Даже се намесих, че лично аз нямам претенции към крадеца, прощавам му кражбата. Какво толкова беше откраднал? Беше ми смешна и самата кражба. Защото тогава живеех доста бедно и реално нямах нищо за крадене, и точно мен беше решил да ограби. Едни дънки, едно яке, един ръчен часовник... И за това една година затвор!?!... Но обвинението ме прекъсна и ми каза, че не го съдя аз, а държавата.
Дадоха думата на крадеца. Той каза, че се радва, че са го осъдили, защото в затвора хранели, живеел на топло, и му било по-добре, отколкото “навън”. Беше искрен, може би.
© Беркант Ибрахим All rights reserved.
