Боби Монев тъкмо бе заметнал въдиците, когато те дойдоха. Бяха две, приличаха си, като близначки.
Веднага им прикачи имена. Една Пепа и една Цеца. Толкова бързо и шумно навлязоха в периметъра му, та си рече – край с риболова. А как го мечтаеше тоя излет – толкова много му се бе насъбрало напоследък, в камион можеше да го натовари. Жадуваше спокойствие.
Откъде се взеха тия две дивачки?
Спряха си розовката кола с балони накичена, току до неговата. Набичили яко радиото на станция, която обикновено се слуша едва след третата ракия. “Алармаджийки, купонясвали цяла нощ, реши той, дошли да се удавят. Не можаха ли във ваната да го направят, ами са били път до тук, та да ми изплашат рибата!”
Съблякоха се още там, разхвърляйки дрехите си по брега. Две еднакви, яркожълти рокли, които изсулиха като змийски кожи и оставиха сгърчени до предната гума на автомобила. Не бяха голи отдолу, не. Имаха татуиран бански. Толкова реално забоден в прекрасните им тела, все едно срасъл се с тях.
Смееха се шумно, ...