Тя нямаше никаква представа какво иска да напише. Началото винаги беше трудно, поне за нея. Белотата на компютърния екран я примамваше да се слее с него, да се отдаде без никакви въпроси и предразсъдъци. Скоро листът започна да се пълни с думи, бликащи от съзнанието й като освободени демони. Обърканите й мисли и чувства се трансформираха в подредени изречения. Често пишеше едни и същи неща. Ясно осъзнаваше, че писането на личен дневник е вид терапия за психическото й състояние. Но това, което правеше, беше далеч от писането на дневник. Тя никога не пишеше за случките през деня, защото всеки ден те се повтаряха. Монотонно. И бяха някак очаквани в своята безнадеждност. Дори редките радостни мигове предизвикваха у нея болни емоции. А чувствата направо умоляваха да бъдат извадени наяве.
Тя изгаси цигарата в пълния пепелник и посегна за нова. Задъхваше се, но не спираше да удря по клавишите. Тениската, прилепна по тялото й от стичащата се пот. Очите и ръцете я боляха, всъщност усети болката ...