Сега ще се започне отново. Това не е обратно броене, а нещо друго, което се случва някога и някъде, но не зная къде и долавям само резонансите. Може би съм полузаспал или полубуден – нямам представа как е със здравето Негово Величество, но така пее тишината нощем и онзи паяк в ъгъла изглежда почти жив.

Десте! Десте! Десте!... Понякога нещо се движи наоколо и размества сенките; особено добре го чувам по пълнолуние, понеже съм глух. Отнася се за случайни събития, чието ехо регистрирам по време на листопадите, започвайки със сътворението и приключвайки с „во век и веков”. То се случва мимоходом и някъде там между всички изпуснати случайности трябва да дойде Десте. Очаквам това, понеже листопадът е особено тих през ноември. Разбира се, Десте е тази, която я няма и никога не я е имало, но това отсъствие не може да се вмести в регистрациите, доколкото се касае за случайност или закономерност. Като обикновен регистратор на случайности, се налага да свиквам с въпросната закономерност.

Тази история ми напомня за малката кибритопродавачка и се чудя, ако мина по улицата с мъглите дали няма да я срещна. Възнамерявам да закупя всичкия кибрит на света, за да нахраня и стопля всички кибритопродавачки през зимните празници; налага се спешно да ударя джакпота. Това е необходимо, защото не понасям някой да е по-тъжен от мен. Разбира се, няма никаква кибритопродавачка /би било твърде нелепа случайност/ и мъглите също ги няма, но си мисля, че все пак някъде някой ме чака и се опитвам да узная къде. Би било непростимо, ако поради незнание мина от друго място, а не там, където би трябвало. Само че се налага да помисля още. И след това още. И да ù нарисувам празник.

Десте! Десте! Десте!...

Не е шепот, нито вятър; има някой в главата ми и той се обажда в паузите, когато са заминали всички нощни влакове. В подлеза край сточна гара един уличен музикант късаше парчета самота.

Налага се да бързам, за да не изпусна момента. Зная със сигурност, че това е така и съм формулирал теорията на случайностите, според която шансът да попаднеш на точното място по точно време е едно към безкрайност. Поради което се опитвам да бъда едновременно навсякъде, което е възможно предимно нощем и предимно по улицата с мъглите, но явно не ще успея да надбягам себе си. Това е понятно, защото през този сезон всички улици са с мъгли и светофарите пронизват тишината в наситено жълто.

Преимуществото да го правя по такова време е очевидно, защото няма кой да ми пречи, а аз не обичам да ми се пречи изобщо и по принцип. Вероятността да се появи Десте е твърде сериозна, доколкото шансът едно към безкрайност го позволява. Естествено, Десте фигурира в интернет страниците, където е представена с някакви френски, английски или турски аналози, но то няма как да бъде същото. Не може да е същото, защото единствено аз зная коя е тя и единствено на мен ми е ясно къде може да бъде открита. Твърдя това със сигурност, понеже никога не съм успял да я открия. Когато изпращам заминаващите влакове, зная че тя е там и ми маха през прозореца на вагона за сбогом. Когато се състои финалът на Мадам Бътерфлай, това несъмнено е пак тя, макар че реализацията е дело на подставено лице, което смътно напомня оригинала. Тя присъстваше на есенните изложби в Стария град, където я открих – положена в рамка и явно ме очакваше. Много ми се искаше да я изведа от там, защото е невъзможно да понеса дистанцията, но очевидно това ще се случи в друго измерение – преди художникът да е посегнал към поредната бутилка.

Виждал съм Десте на хиляди места и дори съм сигурен, че е била тя. Естествено, присъствал съм на погребението или може би на раждането, макар че не успях  да ù измисля приказка. Понякога Десте е съвсем миниатюрна и напомня онези изящни фигурки на Фрагонар, до които те е страх да се докоснеш, за да не се разпаднат. Сигурен съм, че в серенадата на Шуберт е вградена нейната сянка, защото често се разхожда между петолинията – особено, когато цигуларката си е заминала  и ехото притихва в небесата.

В два след полунощ барът е празен и духът на Бакхус пее в бутилките, но трябва да побързам, защото може би тя тъгува. Иска ми се да ù кажа, че разполагам с монополно право да ползвам тъгата за лични нужди и се налага да я лиша от това състояние. Много е важно да успея да го направя преди да започне обратното броене.

Нужно е да отбележа също, че тя се появи една нощ, когато бях още жив. Споменавам това, защото сега продължавам да съм жив или би трябвало да е така, доколкото физическото оцеляване е критерий за подобно предположение. Не мисля, че съм безсмъртен и няма да дочакам второто пришествие, тъй като всевишният си има друга работа.

Отначало в този хор се включиха различни гласове – предимно беззвучни, но нямам представа от къде идват и къде отиват – просто някакви гласове или ехо от такива в едно безбрежно хиатуо с много ангели и сатани. Явно демиургът е объркал програмата за следващото сътворение или забравил да нахрани прасетата. Ако всяка нормална лудост започва по този начин, то значи, че съм оправдал доверието, попадайки в подходящо обкръжение и участвайки в ролята на добросъвестен актуарий. Доколкото съм запознат с тезата на Данте, то би трябвало да е пъкъл, но алтернативата е също така неясна и нямам представа в рая ли съм или в пъкъла. По моему едва ли съществува особена разлика  или поне засега ангелите ми изглеждат обикновени дяволи.

Десте! Десте! Десте!...

Чувам всичко и улавям всичко, явно поради множаща се глухота. Опитвам да проумея нещо, което хората отдавна са проумели. Естествено, това не е вила Десте – близо до Рим, не е миниатюра на Фрагонар, нито онази жена в бяло, която се отбива преди поредното ми пробуждане. Определено не зная какво е и си измислям сценарий. Или по-точно друг го измисля, а аз съм само обикновен фигурант, чието присъствие е нужно, за да се осъществи кръговратът. Подозирам, че в края на краищата, всичко се свежда до реализацията на този кръговрат, където демиургът е зациклил извън градините на Едем и няма намерение да променя статуквото. Съвсем естествено настоящият цикъл не е от благоприятните, както и всички останали цикли; губят ми се цели епизоди от  „Осанна” до „Разпни го” и явно ми е предоставена вечност, за да мога да понасям болка. Иска ми се да можех да разговарям с нея, но после установих, че разговарям със себе си, което не е никак учудващо. Така е било винаги, когато няма какво да кажа, защото всичко е изприказвано или съвсем нищо и никога.

Би било добре, ако при всяко пробуждане, протягайки ръка, стигна до докосване, но то няма как да се състои, защото пробуждане не е имало и ръката ми пропада отвъд празнотата на всяка „Осанна”...

Десте страда от клаустрофобия, поради което съм принуден да ù подаря  безкрайност. Поредната партида съдържа в себе си елементи от провидението и гаранционният срок продължава отвъд битието, без да е нужно обратно броене. Рекламата определено е точна.

Аз – самият трябва да застана някъде извън тази безкрайност, защото нямам своя орбита и епизодът с протегнатата ръка е твърде нехарактерен. Опитвам се да спомена също, че между две пропадания си организирам празник за двама, който е на лично разположение. Ползвам го по време на преходите или извън тях, но щях  да забравя тази малка подробност. Това се случва веднъж на сто години, когато сянката и преминава най-близо до най-близката галактика, а самотата навлиза в следващия си цикъл. Но самият Маркес едва ли е ходил последните сто години до най-близката галактика, така че сценарият се отлага за по-добри времена.

Установих, че няма свидетели на сътворението и напоследък само това установявам. Тези гласове, които прииждат насам поради глухотата и после изчезват натам поради инерцията, не ми говорят нищо друго, освен за конкретна диагноза и нямам намерение да се занимавам с тях. Всяка подобна диагноза се нуждае от подобни гласове, за да мога най-после необезпокояван да чуя и собствения си глас. От времето на своя първи вик до следващото си прераждане не помня нищо от себе си, нито за себе си, освен въпросната диагноза. Амнезията е прогресираща и гласът ми се губи сред грухтенето на житейската чалга. Нужно е да мога да се родя преди да повърна от омерзение.

Между другото онази малка кибритопродавачка вече е пораснала и пуши цигари с лика на Мерилин Монро. Не ми се вярва да ме чака още, но се отбивам понякога оттам по навик, макар че никой вече не купува кибрит и съществува вероятност джакпотът да оцелее до следващия цикъл. Когато храня дивите гълъби, имам чувството, че един от тях е Десте, защото долита насън и каца на прозореца; явно иска да ми каже нещо, дори се сещам какво може да е то. Сигурен съм в това, защото този див гълъб е бял, макар че такива изобщо няма.

Тъй като много бързам, за да бъда едновременно навсякъде, нямам време да изслушам онази цигулка в Стария град /вероятно концерт за глухи/ и серенадата на Шуберт увисва в залеза на персеидите с неистовата си тъга. Очаквам мимоходом да се отмести пердето и някой да погледне насам, защото това несъмнено би трябвало да е Десте. Продължавам да го очаквам по-нататък и още по-нататък до второ пришествие; накрая или почти накрая всичко си идва на мястото. Възнамерявам да се сдобия с вечност и не се съмнявам, че някога то ще се случи. Съгласно теорията за случайностите, вероятността е твърде сериозна и нямам намерение да я подлагам на ревизия. Има един незрим момент отвъд Светая светих, когато всичко, което е възможно да се случи, се случва, особено, ако разполагаш с вечност. Безсмъртието е това, което ми доставя бели гълъби, преди да ме лиши от тленност.

Понеже сътворението не е приключило, аз също не мога да приключа. Онази сянка в дъното на улицата с мъглите, би трябвало да съм аз, когато ме няма. Вървя и замитам силуети в сънищата на листопада. През ноември това е особено весело занимание, понеже листопадите се радват на изобилие. Някъде горе под онзи стар покрив има един светъл прозорец и една зъзнеща цигулка окосява сенки сред налягалите отражения.

Десте! Десте! Десте!...

Ако сега се отмести пердето и, ако сега не е петък тринадесето число, от там ще ме погледнат очите на Десте. Зная това със сигурност, понеже съм регистратор на случайности. Сега и завинаги.

Една звезда, две звезди, три звезди... дори четири – цяло съзвездие. Най-вероятно Касиопея или още по-вероятно Вела Хикс. Онзи прозорец в облаците е съвсем друг и това са съвсем други очи, но цигулката на Десте има странната способност да прогонва облаци.

Ето тук мога да спра и да си поема дъх, макар че лудите не знаят умора и спят с отворени очи.

Една звезда, две звезди, три звезди. Онзи паяк в ъгъла е съвсем умрял и се налага да се събудя, за да тръгна отново. Едва тогава ще започне обратното броене.