II ГЛАВА

           Тойотата се носеше по прашния път с около 100 км/ч. Жаркото слънце превръщаше въздуха в мараня, земята - в напукала се твърд, а животът в пустинята Сахара - невъзможен. Професор Есмунд Фарамунд се бе насочил към границата между живота и смъртта, между пустинята и саваната.

           Професорът беше 46 годишен мъж, с тъмна като катран коса и болезнено сини очи. В тях рядко човек се осмеляваше да погледне открито, защото винаги имаше чувството, че те виждат не само на повърхността, но и отвъд нея: душата, мечтите, надеждите. Кожата му бе бледа, но цялостното му излъчване говореше за един милостив човек. Есмунд боледуваше толкова рядко, че не можеше да си спомни кога точно беше последният път. Животът му беше непрестанно приключение, надпревара с времето.

            Професорът беше израснал в сравнително заможно семейство. Майка му беше частна учителка и по-голямата част от времето си прекарваше, обучавайки децата на богати членове на буржоазната прослойка в Лондон. За повечето хора баща му си бе особняк до сетния му час. Обикновено седеше в кабинета си и се занимаваше с четене или правене на проучвания. Трудът на живота му беше ръкопис за магическите животни, който потъна в забвението, защото иначе щеше да нанесе множество беди. Най-голям отпечатък върху живота му остави неговият учител. Часовете, прекарани с него, бяха прекрасни. Толкова много непознати неща, толкова много нови светове.

          В момента господин Фарамунд беше преподавател по история в Оксфорд. Обичаше работата си: познанието винаги бе представлявало за него едно огромно влечение. Заниманията с млади и напористи хора бяха истинско удоволствие. Животът му сега бе тръгнал в посока, коренно различна от академичната. Предстоеше му да реши множество проблеми, които занимаваха непрестанно съзнанието му през последните няколко години. Беше почти сигурен, че ще се справи, стига Фортуна да бъде на негова страна.

            Въпреки че климатикът на колата беше настроен на 16 градуса, Фарамунд все още усещаше жегата. Беше изтощен от часовете пътуване. Компютърът отчете покачването на температурата - 41 градуса. Времето в Сахара определено нямаше нищо общо с това в Северна Англия, където Есмунд беше роден, порасна и където все още често ходеше. Струйките пот по челото му се стекоха към очите и за миг замъглиха зрението. Мъжът посегна към бутилката с вода на седалката до него, ала тя бе празна. Оставаше му още половин час път до селото Доя Кол – „мъртвата зона”, точка, която не присъстваше на нито една карта, но към която сега се бе отправил.

          Шофирайки по жалкото подобие на шосе, то бе осеяно с толкова неравности, че му заприлича на лунен пейзаж, професорът отново потъна в мислите си. В главата му подобно на буйна река нахлуха спомени, които го засмукаха като във водовъртеж. Те всички бяха неканени, дори нежелани, но същевременно толкова дълго заключени в най-потайните кътчета на ума му, че беше неизбежно да не изплуват на повърхността. Картината измести пътя пред него. Толкова реална. Толкова жива.  Той седеше на един от многото продънени от употребата столове в болницата. Покрай него бързаха хора, жената срещу него плачеше, а детето, стоящо до нея, я гледаше неразбиращо. То бе твърде малко. Неговите собствени страхове започваха да го завладяват. Не, не трябваше да им се подава. И все пак... Белите врати на операционната зала се отвориха, докторът, облечен в зелената си престилка, излезе, под очите му се бяха появили черни кръгове. Той го погледна и поклати глава:

 - Съжалявам, направихме всичко по силите си, но не успяхме да я спасим. Детето обаче оцеля.

          Всичките му надежди се сгромолясаха. Нима бе възможно! Нима жената, която бе обичал още от детската си възраст, вече я нямаше! Но детето, то е живо. По ирония на съдбата обаче той никога не го видя. То беше изчезнало в онази нощ. Бяха му го отнели и въпреки многото усилия, той никога не го намери. От момента, в който напусна болницата, Есмунд отдаде живота и силите си в името на Ордена и неговата кауза.

            Картината отново се смени. Болницата изчезна, сякаш бе отмита от пороен дъжд или по-точно от годините. И тогава като мираж пред него изплува пещерата. Баща му и чичо му се опитваха да надвият противника си. Той бе един, но твърде силен. Чичо му падна първи. Тласкан от болката,  баща му се хвърли напред. Не съобрази, подведен от гнева си. Нова студена вълна обхвана пространството и той се строполи мъртъв върху замръзналата заради времето скала.  Обърна се и видя брат си. Той висеше на ръба на пропастта. Есмунд обаче трябваше да изпълни мисията, трябваше да загърби чувствата и желанията. Той се втурна към каменната маса. Чуваше свистенето на дългите, черни манта на преследвачите си. Долови с периферното си зрение как брат му пада в бездната. Чу вика му. Трябваше да продължи. Пресегна се и го взе. Беше успял.

             Спомените изчезнаха. Отново се бе върнал в реалността, ала миналото му тежеше.  Погледна направо и установи, че неусетно беше стигнал селото. В момента, в който слезе от колата нещо го удари отзад, по тила. Той падна на земята и чак сега забеляза, че в селото беше необичайно тихо. Усети как някой завързваше китките му. После попадна в мрака.

 ***

            Когато отвори очи, се намери здраво завързан.  Беше тъмно и навън почти със сигурност бе паднала нощта. Писъци пронизваха въздуха и се забиваха остри като ками в съзнанието. От сенките изплува фигурата на човек. Постепенно придоби очертания. Това беше мъж. Беше той. Същите черни високи ботуши, мантото, което носеше, въпреки горещината. Убиецът на семейството му. Първият му и заклет враг. Омраза. Страх. Ненавист. Огорчение. Болка. Какво изпитваше в момента? Нищо. Знаеше обаче едно: никога нямаше да доживее да види зората отново. Сети се за операта „Кармина Бурана”: „Фортуна е изменчива.”

Мъжът бе застанал до него, гледаше го от високо. Усмихна му се, но Есмунд извърна поглед.