Винаги съм изпитвала страх от дълбоки води, както и да погледна надолу отвисоко. Може би не съм била достатъчно любопитна да потърся и видя живота на морското дъно или да си представя как изглежда света от птичи поглед. Такава съм си - страхлива до степен, която в някои ситуации ме кара да се чувствам неудобно, особено, ако в това преживяване участват и други хора. А тези, които имат влечение към екстремни усещания, никога не съм оправдавала. Моят личен страх не ми е позволявал да проявя необходимото разбиране. Мислила съм си, че го правят от любопитство, че искат да опитат ексцентричния вкус на живота, който умее да поднася изненади, но това не ми помогна самата аз да се променя.

        И на децата си не позволявах волности. Пусках ги да си играят сами на площадката зад блока, но поглеждах през прозореца на кухнята, за да видя какво правят и се притеснявах, ако не попаднеха в полезрението ми. Понякога заставах на ъгъла на сградата и надничах без да ме забележат, скришом. Исках да се уверя само, че всичко е наред и пак ги оставях да си играят. Добре, че бяха кротки и ме слушаха. Но знае ли някой какво се върти из малката главичка на едно дете. В книгата на спомените ми има няколко случаи, в които майчиното ми сърце е било подложено на риск да изхвръкне.

        Дъщеря ми беше дребна и назлояда, като първокласничка едва стигна заветните двадесет килограма и изглеждаше още по-мъничка, сложила огромната тежка чанта с учебници на гърба си. Обичаше да гледа фигурно пързаляне от състезанията, които даваха по телевизията и искаше да ѝ купя кънки. Аз така и не го направих. Една януарска вечер навън беше вече притъмняло и се притеснявах къде се бави още от училище. Бях облякла палтото си и се канех да изляза и отида да я посрещна, когато на вратата се позвъни и аз я отворих рязко, с усещането, че се е случило нещо неприятно. Първо видях непознат, среден на ръст мъж, а после и малкото ми момиченце, което беше мокро и с кално яке. Забелязах, че видимо зъзне и вече знаех, че това не е само от страх.

       - Чичкото искаше да ме доведе до нас, макар че аз му казах да не те тревожим, мамо... - гласът на дъщеря ми беше неузнаваем, а зъбите ѝ неконтролируемо тракаха.

       Чантата този път не беше на гърба ѝ, защото я носеше мъжът. Докато се чудех какво е станало, той започна да ми обяснява, че карал колелото си по крайбрежната алея в парка и видял как няколко дечица слезли на леда в замръзналата река. Някое от тях чуло пукот и уплашено се върнало назад, а след това го последвали и останалите любопитковци. Само моята малка, смела дъщеря продължила напред. Дори се опитала да направи пирует, като фигуристките по телевизията. Тежката чанта, оставена предвидливо на брега, била нейната гаранция, че ледът ще издържи, а тя спокойно може да се попързаля. Но изведнъж ледът поддал, детето ми паднало в отворилата се дупка и започнало да вика за помощ. Непознатият мъж успял да откърши един здрав клон и да го подаде на дъщеря ми, като през ;ялото време я успокоявал и напътствал какво да направи. Появили се и други хора, които също помогнали.

     Когато затворих вратата след този идненадващ и разтърсил ме разговор, аз се свлякох, облегната на стената, до ръста на дъщеря ми и я прегърнах силно. Сърцето ми преливаше от радост, а това заглушаваше в мен гласа, който ми нашепваше, че е редно да ѝ се скарам. Осъзнах, че първото, което трябва да направя, е да съблека мокрите ѝ дрехи и веднага да я изкъпя с гореща вода. А после да разтворя морска сол в един леген и да сложа краката ѝ в него, за да прогоня възможността още тази нощ детето ми да вдигне температура. Нямах време за родителски назидания. А докато вършех всичко това, дъщеря ми се беше сгушила в мен, опитвайки се да ми обясни защо го е направила.

    - Аз не знаех, че ледът ще се счупи и ще падна във водата, мамичко... Исках само да потренирам за кънките... Надявам се Дядо Мраз да ми донесе такъв подарък догодина! Мисля утре да му напиша писмо, нищо, че той може би още не се е прибрал в далечната Лапландия...

    Дори не разбрах кой е мъжът, помогнал на детето ми. Повече не го видях, явно не беше от нашия квартал и само щастливата случайност го беше довела на нужното място в точния момент. С дъщеря си, разбира се, поговорих, за да науча от нейните думи, че за бленуваните кънки трябва гладко място и баирът, по който се спускат с шейните си, не може да замести огледалния лед на реката.

    Запомнила съм и две любопитни случки със сина ми, които също много ме стресираха. Комшията, който живееше над нас, ми каза, че видял момчето ми, качено с още няколко други, най-отгоре на блока. Имаше една капандура, от която се излизаше на покрива, а децата явно са си търсели белята там. Аз се връщах от работа, когато той ме спря да ми разкаже всичко това. Изкачих стълбите на първия етаж бегом и влетях вкъщи с разширени от ужас очи. Синът ми, ученик вече във втори клас, си пишеше домашната, но се втурна към мен да ме прегърне.

      - Кажи ми вярно ли е това, което ми каза бащата на твоя приятел? Видял те качен на покрива на нашия блок с други момчета, без да помислиш, колко опасно е за вас и, че някой може да падне оттам?

       Той мълчаливо ме хвана за ръката и ме задърпа да излезем навън. После насочи погледа ми към другата сграда и каза:

      - Не е вярно, мамо! Ние не се качихме на нашия блок, а на оня, по-високия. Хванахме се на бас с един приятел, че оттам при ясно време можем да видим Стара планина. Но имаше облаци на хоризонта и не успяхме да я зърнем... Но той после ми каза как неговата учителка по география му потвърдила, че планината наистина се вижда от високите етажи.

       И тук добрият ми син беше воден от вроденото детско любопитство, а аз се питах трябва ли да го наказвам. Опитах се със спокоен тон да му обясня колко рискована е била тази постъпка и поисках да ми обещае, че това в никакъв случай няма да се повтори. Но скоро след изживяния от мен майчински ужас, в есента на същата година, с него се случи нещо друго. Телефонът в службата ми иззвъня и баба му с уплашен глас ми каза, че са видели нашето дете с още няколко други по-големи момчета на водоема край града. Бяха стари кариери, запълнени с вода, а мястото привличаше хората през топлите месеци да потърсят там възможност за отдих. Това им заместваше морския плаж, отдалечен на стотина километра.

       Зачудих се какво да правя. Трябваше да действам бързо и да намеря начин да отида там. Сетих се за племенника ми, който наскоро си беше купил кола. Веднага му се обадих и го помолих да дойде да ме вземе от работа, за да ме заведе до "Гърлата" - така се казваше този импровизиран градски плаж. Разстоянието от нашия жилищен комплекс до това място беше няколко километра и аз се питах как моят син, който наскоро беше влязъл в осмата си година, е стигнал пеша до там с другите батковци. Колата подскачаше по коларския път, който ни поведе, след като слязохме от шосето и поехме в западна посока. Водоемът вече се откриваше пред очите ни и аз изведнъж замръзнах от страх, преосмисляйки това, което виждах. Съзрях водно колело, което се клатушкаше в цетъра на обширното импровизирано езеро, а върху него стояха изправени 5-6 момчета. Прииска ми се веднага да им извикам, но една ужасяваща мисъл ме спря. Представих си какво би станало, ако чуят резкия ми глас и това ги стресне. Всяко невнимателно поклащане на претоварение "сал" можеше да доведе до страшни последици... Съзнанието ми дори видя как те един по един падат във водата, която на места беше няколко човешки боя! Проряза ме мисълта, че моят син не може да плува! Въздухът ми сякаш свърши и аз нямах сили да кажа дори една дума на сина на сестра ми.

      Момчетата ни бяха видели, а ние започнахме да им махаме настойчиво и с жестове да ги приканваме да дойдат до брега. В мен бушуваха гръмотевични чувства, но се стараех да изглеждам максимално спокойна. Гледах с вцепенен от страх поглед, а когато  бяха вече почти до нас, племенникът ми нагази във водата и подаде ръка на моя син, за да му помогне да излезе. Разтреперан от страх, той се опита да се гушне в батко си, но изведнъж получи една неочаквана плесница от него.

       - Леля едва ли ще те накаже за тази постъпка! Заслужаваш един хубав бой, да знаеш, малко ти е да се отървеш само с един шамар! Не ти ли дойде наум, че може да се удавите тука, малоумни ли са тези, с които и ти си тръгнал, момченце?

       Синът ми се опита да се защити, помъчи се да каже нещо, докато държеше пламналата си буза, но накрая успя само да прошепне:

       - Исках да ми покажат как се плува... и през лятото да стана спасител на плажа, като баткото от съседния вход... Да спасявам хората... Това лошо ли е?

       - В училището до вас има плувен басейн. Там се запиши и се учи да плуваш. Може ли да подлагаш майка си на такъв стрес? Засрами се!

       Момчето ми наведе виновно глава и аз видях как по зачервената му буза се спусна една издайническа сълза, от която ми стана ясно какво се случва в душата му. Отново ще кажа, че децата ми не бяха лоши. Като връстниците си и те проявяваха любопитство, искаха да научат и изпитат непознати неща и може би с това да пораснат по-бързо. За къде ли толкова бързаха? Животът ги чакаше, готов да им покаже своите потайности и клопки, в които вече няма невинни детски игри, а само ребуси от отговорности и заплахи. Но знам, че този, който остава любопитен до края на дните си, по-лесно надвива трудностите и се учи на устойчивост от самия живот.