Беше време, когато директори на театрални трупи се „биеха” за млади актьори!

В държавата имаше близо 50 драматични и музикални театри.

От тях трийсетина  бяха провинциални – всеки с над трийсет щатни бройки.

Столичните актьорските щатове бяха раздути от 60-70 до 100 и повече.

Съставите бяха застарели, имаше доста актьори, удостоени по чл. 9-ти.

Чл. 9-ти позволяваше колеги, незавършили ВИТИЗ, с доказани качества, да работят.

Често театрите избягваха младежки пиеси, поради липса на млади изпълнители.

Огромното ми желание беше да се завърна в родния си край!

Не съм и мислел да работя другаде, освен в района, където съм закърмен с театър.

Събрах си партакешите и се натоварих на пътническия влак.

Заминах за града, откъдето тръгнах преди девет години...

                                                            *

От няколко години актьорът Пенко Пенков беше назначен за директор на театъра.

Представих му се като местен кадър и изявих желание да работя в театралния колектив.

Навремето се държеше особено на местни кадри – гаранция за задържане на специалисти.

Моят случай направо си беше „печалба от тотото” - идва му актьор, извън разпределението!

Тогава отъждествявах директорския пост с високите цели на театъра - оказа се не така!

С времето разбрах: една даденост за театъра може да е добре, а за директора –„не съвсем”!

                                                            *

Настаних се в таванска стая на „актьорския” блок, която ремонтирах и пообзаведох…

Театърът разполагаше с двама режисьори: Чавдар Кръстев и Юри Статков.

Първо заглавие от репертоара беше „Когато куклите не спят” на Леда Милева.

Постановчик  Чавдар Кръстев – спектакълът беше решен „по детски”, с много песни.

Автор на музиката - Кирил Дончев, сценограф - Марин Маринов.

Играх Бурян Морякът, а Роза игра студентка от Културно-просветния институт в града.

В театъра нямаше подходяща  актриса и момичето се справи прилично.

Представлението  стана „приятно”, както се казва, ако не става въпрос за нещо повече.

Поради ремонт на театъра играехме в читалището, което беше със 700 места.

Залата почти винаги се пълнеше и изглеждаше на пчелен кошер…

                                                            *

Месец по-късно започнахме репетиции на „Човекът от досието” от Лозан Стрелков.

По това време авторът беше сериозен „фактор” - директор на БТА!

Проблематика съвременна - третираше период, който вече бяхме отрекли.

Вероятно затова си беше позволил да напише и доста  „хаплива” пиеса.

Постановка - Чавдар Кръстев, сценография - Марин Маринов.

Играх някакъв схематичен отрицателен герой Ангелов - гад, с име на ангел!

Публиката бе свикнала  да ù се казват полуистини - беше благодарна и на това…

Тържествуващо Партията  размахваше пръст: Ние не се страхуваме да сочим недъзите!

А народът искрено се надяваше: „сочейки недъзите”, белким се оправят работите…

                                                            *

Сезон 1969/70 г. протече под знака: 50 години Октомврийска революция!

Това означава спектакъл, посветен на годишнината и респективно театрален преглед!

Един конкурсен преглед винаги предполага награди и шансове…

Всеки актьор тайно се надяваше и натискаше за интересна роля.

Прегледите винаги са желани и очаквани празници – важни за развитието на актьора.

В провинцията може да правиш чудеса, но нямаше кой да те „види”…

През онези години маститите театрали рядко напускаха уютната столица.

Още нямаше и традицията - по-интересни спектакли да се показват на софийска сцена.

                                                            *

Прегледната пиеса беше „Съдбоносна 21” от Александър Щейн.

Отново постановка на Чавдар Кръстев, сценография – Ангел Ахрянов.

Бях разпределен в ролята на Иван Познишев – матрос, син на комисар.

Ролята беше драматична, но праволинейна и скучна, както и самата пиеса.

Такива бяха положителните роли по онова време – не търпяха развитие.

От положителния герой не очаквай лошо, от отрицателния – добро!

Черното си беше неизменно черно, бялото – ослепително бяло!

Няма нюанси, няма преливане, няма деформация, всичко е категорично просто и ясно!

А „деформацията” сама по себе си е „развитие”, което е привлекателно  за всеки актьор…

Отрицателен образ в пиесата беше този на Вилкен – царски офицер…

За съжаление в тази роля беше разпределен друг колега – Иван Донев.

Системата на разпределение беше канон и удобна за колегите около директора!

Те го подкрепяха при нужда и, разбира се, той им отвръщаше със същото…

И в театъра, както във всеки дворец, си имаше приближени!

Режисьор и директор разпределяха ролите съобразно някаква „кадрова политика”!

Разпределението  се „снемаше” пред художествен съвет като решение на Политбюро…

Освен ако някой от членовете на съвета „не опъне чергата” към себе си…

При разпределението постановчикът трябва да изхожда от режисьорското решение.

Много често такова липсваше и тогава се правеше формално, по симпатия.

Това, обикновено, се получаваше при партийни пиеси.

Режисьорът поставяше заглавието, просто защото „трябва”…

И тогава нямаше как да има интересно решение на спектакъла…

Беше невъобразима мъка за всички: режисьор, актьор и най-вече за злочестия зрител…

Затова и тези „идейни”  пиеси рядко биваха сполучливи…

И въпреки всичко актьорите се „пребиваха” да играят в тези „обречени” спектакли…

Просто защото няма как да играеш Ленин и да не получиш награда…

Превъзнасяха се сурогатни спектакли и щедро раздаваха звания и държавни награди…

                                                            *

След едномесечни репетиции се случи нещо изключително неприятно за всеки театър.

Оставаха две седмици до премиерата, а колегата Иван Донев бе приет спешно в болница.

Невъзможно беше отлагане на премиера – предстоеше националния преглед.

Тръгнаха приказки между колегите, че това „изпълнение” на актьора не е за първи път.

Този номер го правел обикновено, когато не може да се справи с възложената му роля.

Недопустима постъпка - не беше „редови” спектакъл и означаваше провал за театъра!

Режисьорът - бесен, директорът - в паника – това си е политически акт!

Отгоре на всичко Иван Донев е партиен член и секретар на Комсомола!

                                                            *

Директорът ме извика спешно в театъра – на „черната” дъска за обяви висеше заповед.

Поради заболяване на Иван Донев, спешно трябва да вляза в ролята на Вилкен…

Нещо ми се преобърна: още при прочита на пиесата усетих, че тази роля е в кръвта ми…

Значи, щом режисьорът ми поверява тази роля, и той е мислел същото!

В такъв случай защо сега ме „разпределя”, а не когато му беше времето!

„Субективните” сили са надделели и е направил компромис, който аз трябва да платя!

Трябва бързо да взема решение – до кабинета на директора стъпалата бяха само девет…

Девет години, девет стъпала, деветка беше и моето число според личните ми данни…

Стъпвах тежко и броях стъпалата като деветте кръга на ада - стъпала на успех и провал!...

Спирах за секунди, поемах дъх, сякаш да набера сили за скок… в неизвестното!...

Осъдения на смърт питат за последна дума - актьора никой не пита какво иска да играе!

Лудост: задължават ме без репетиции да вляза в почти готово представление…

И това е начин на работа – Макс Райнхайрд е работил така…

Много режисьори на Запад раздават текстовете и след месец направо на сцена!

Няма режисьорска концепция, няма действен анализ, няма система на Станиславски!

Без прочит на маса хората си работят и правят блестящи спектакли…

Но нашият случай е различен – тук условията не бяха еднакви за всички актьори!

Ами ако се издъня при този нарушен творчески процес…

В действителност, тази роля я исках на всяка цена!

Още повече: заповед на един директор  не подлежи на коментар!

Друг е въпросът, доколко този директор има моралното право да изисква това от мен!

В случая той просто се спасява, а аз нямах право на грешки…

Стигнах деветото стъпало – пред мен е вратата с надпис „Директор”!

Преди да почукам: все пак бих могъл да опитам да го убедя, че това е безумие!

Не го направих!...

Просто помолих да ми осигури колегите за репетиции през нощта.

                                                            *

Беше около пет часа след обяд - нужна ми беше върховна мобилизация!

До осем бях готов с текста и започнах репетиции с колегите на мизансцен…

До сутринта репетирахме по стълбищните площадки...

В девет сутринта застанах на сцената пред режисьора!

- Готов съм! Ако не друго, поне няма да преча на колегите…

- Няма нужда, Иван Донев е излязъл от болницата…

Сцената да беше се разтворила или покривът срутил…

Не помня нищо… идваше ми да хвърля нещо тежко… да взривя целия свят…

Имаше опасност да изгубя самообладание… не трябваше…

Не усещах краката си… вървях по коридорите… търсех с длани стените…

На входа ме срещна директорът… ехидно попита къде отивам…

- Да подам молба за напускане…

Зад гърба си усетих, че закова на място!...

Продължих… тук нямах работа!...

                                                            *