Диалог с един облак

Изведнъж чух часовникът, който удари дванадесет пъти, за да отбележи полунощ. Не можех да заспя, въртях се налаво, надясно и усещах как постепенно се свивам на топка... затворех ли очи - виждах дъжда, отворех ли ги - тъмнината. Единствено пеещите щурци през отворения прозорец нарушаваха тази тишина... Не издържах на напрежението. Станах, наметнах се и тихичко излезнах на двора. Там беше още по-тъмно. Единствено луната осветяваше пътеката до гората. Легнах на тревата и затворих очи...
Когато ти готворих някой ме попита:
- Добре ли си?...
- Да - отговорих, - но кой си ти?
- Аз съм твоят облак - отвърна той.
Моят облак?! Че аз от кога имам мой облак? А от кога облаците могат да говорят? Погледнах учудено, но си замълчах. Не исках да го обидя, но той ме попита:
- Защо си тъжна?
- Тъжна ли съм? - отвърнах аз.
- Да, ти плачеш.
...И той беше прав. Една сълза се беше стекла по бузата ми и блестеше на лунната светлина. Една-единствена... самотна и ценна като бисер. Въздъхнах и попитах:
- Но защо съм тъжна?
- Ти си различна. Вече не се радваш на музиката, на танца, на балета, вече не се усмихваш толкова често, по-често търсиш усамотението, по-малко се смееш искрено... забравяш, плачеш, трепериш, мълчиш... вече не мечтаеш...
- Промених се, вече съм различна, промениха ме. Нараниха ме и след това аз нараних някого, който неистина ме обичаше. Но струваше ли си?... Всъщност ти откъде знаеш всичко това? Кой си ти? Не приличаш на облак! Откъде знаеш всичко това за мен? Какво искаш от мен?
- Аз съм твоят облак, аз съм ти, аз нося всички твои емоции. Ти не си същата и дойдох да ти го напомня, защото преди бях от онези розово-лилави облаци, които са весели и бързи, красиви и подвижни, бликащи от енергрия, от пролетни цветя, от пеперуди, от звезди, от музика, от движения, от цветове... бликащи просто от радост. А сега едвам се движа, сега приличам не онези тъжни тъмни облаци, които погледнеш ли ги, те задушават... Затова съм тук, за да ти напомня, че имаш нужда от море от слънчева светлина, която да те накара да се усмихнеш, за да се усмихнеш широко и искрено... бъди като слънчогледите. Те се обръщат само към слънцето, не защото не обичат другите цветя, а защото само него виждат... затова виждай и ти само слънцето!...поне за сега, но не забравяй и луната, която ще освети пътеката ти до вкъщи.
 Тогава той се обърна да си ходи и забелязах, че едвам се движеше... той куцаше и кракът му кървеше...