Диалог с един облак
Изведнъж чух часовникът, който удари дванадесет пъти, за да отбележи полунощ. Не можех да заспя, въртях се налаво, надясно и усещах как постепенно се свивам на топка... затворех ли очи - виждах дъжда, отворех ли ги - тъмнината. Единствено пеещите щурци през отворения прозорец нарушаваха тази тишина... Не издържах на напрежението. Станах, наметнах се и тихичко излезнах на двора. Там беше още по-тъмно. Единствено луната осветяваше пътеката до гората. Легнах на тревата и затворих очи...
Когато ти готворих някой ме попита:
- Добре ли си?...
- Да - отговорих, - но кой си ти?
- Аз съм твоят облак - отвърна той.
Моят облак?! Че аз от кога имам мой облак? А от кога облаците могат да говорят? Погледнах учудено, но си замълчах. Не исках да го обидя, но той ме попита:
- Защо си тъжна?
- Тъжна ли съм? - отвърнах аз.
- Да, ти плачеш.
...И той беше прав. Една сълза се беше стекла по бузата ми и блестеше на лунната светлина. Една-единствена... самотна и ценна като бисер. Въздъхнах ...