Натисках нервно звънеца и тропах с крак. Вече три минути стоях на вратата и никой не идваше да ми отвори. Тъкмо щях да заблъскам, когато чух бавно влачене на чехли. Разбира се, че си беше у дома! Отключваше ключалките цяла вечност, когато отвори, аз нахлух вътре, без да чакам покана.

- Няма я! Отново я няма, писна ми вече с нейните номера! – Писателката вдигна иронично вежда, намръщи се и после поклати глава. Тя рядко се трогваше от моите истерии, а те бяха доста чести.

  Нямаше да ми налее горещ шоколад, щеше да стои подпряна на вратата, да се прозява лениво и да ме гледа как откачам. И двамата знаехме, че това е най-адекватното държание в подобни моменти. Явно я бях събудил, защото косата й беше леко разрошена. Единият й крак се подаваше под небрежно вързания на кръста копринен халат. Наистина имаше прекрасна кожа. Прав беше Игор.

  Изморен от нервното обикаляне из къщата й, се отпуснах на моето канапе.

- Сянката ми отново изчезна! Надявах се да е тук, но, уви... – Писателката вдигна безучастно рамене, не обичаше да я занимават с чужди проблеми или да хаби думи на вятъра. – Търсих я в парка. Няма я, а този път дори не знам какво съм направил. Знаеш, че с нея имаме различно виждане за това как трябва да се случват нещата. Всъщност тя има собствено мнение за всичко и то винаги, винаги е различно от моето. Ти знаеш тази история, нали благодарение на нея се запознахме с теб. Но знаеш само нейната версия. Трябва да чуеш и моята! – Писателката едва забележимо кимна –

 За първи път забелязах, че имам проблем със сянката си, когато се разделих с една от първите си седем любови.

  Седях отчаян на една пейка и изведнъж забелязах някакво движение. Обърнах се и видях собствената си сянка да подскача и танцува радостно, сякаш ми се беше случило нещо страхотно. Игнорирах я, дори сянката ми не беше на моя страна. Останах на пейката още няколко часа – гледах как растат камъните и лекувах душата си. Сянката ми най-накрая се смили над мен и спря да лудува. Когато слънцето залезе и сянката ми се скри, се прибрах. Не светнах нито една лампа вкъщи – не исках да я виждам у дома си.

 Явно я бях обидил с държанието си, защото тя не се появи цели шест месеца. В един момент започна да ми липсва, но не знаех къде да я търся и реших просто да я чакам.

 Тъкмо бях привикнал с липсата й – често ми се случва някой да ме изостави – и тя се появи отново.

 Хитруша.

 Вървях си по една пътека в парка, щастлив, защото изгубената ми любов се беше върнала при мен и ми беше казала, че не обича никого повече от мен. Прибирах се вкъщи, когато я видях. Беше седнала на един камък на метър от мен с приведена глава. Приближих се бавно – не исках да я изплаша – тя ме усети и подскочи, размаха ръце неодобрително и дори ме заплаши с пръст,а след това се скри зад близките дървета.

 Не се появи още три месеца.

 Явно обичаше парка, защото отново се появи, докато бях там.

 Този път просто бях тъжен без никаква определена причина, когато я видях да се прокрадва вдясно от мен. Застана точно под краката ми и се усмихна. Нямаше как да видя лицето й, но знаех, че се усмихва, а след това посегна да ме прегърне. Не успя, разбира се. Но аз я погалих по бузата. Тя се изкикоти. Беше момиче, напук на всякаква логика и на факта, че съм мъж.

Сянката ми беше момиче.

Реших, че съм истински късметлия. Малко хора имат сянка като моята. Прибрах се вкъщи и светнах всички лампи, исках да ме следва навсякъде. В началото беше малко срамежлива, но после се отпусна. Легнах си на разсъмване, а тя легна до мен. Събудих се късния следобед, а от нея нямаше и следа.

  Облякох се набързо и излязох да я търся. Обиколих парка няколко пъти, надявах се да е някъде там. Но я нямаше. Нямаше я. Търсих я до среднощ, накрая се отказах и тръгнах към вкъщи.

 Както си вървях омърлушен по улицата, едва врата се отвори. Ти стоеше на прага, а сянката ми се показваше плахо зад рамото ти:

- Имам една сянка в повече. Искаш ли да си я вземеш обратно? – гледах те подозрително, но със следващото си изречение просто ме плени – Хайде, ще ти сипя горещ шоколад.

  - А сега просто изчезна, няма я от три часа и не знам къде да я търся! Даже не знам какво съм направил! - Клюмнах отново на канапето. - Няма ли да ми направиш поне горещ шоколад?  - Писателката стисна устни и ми посочи вратата с презрително изражение. Знаех, че нямаше смисъл да упорствам, затова се изправих бавно и омърлушен напуснах дома й, за да търся своята сянка.