Джеси беше стар мъжки фокстериер с благ характер и изразителни, малко тъжни очи, които сякаш говореха на всеки, който с душата си умееше да разбира този тайнствен език. Е, понякога беше малко своенравен по време на лов и забравяше да се подчинява навреме на командите на собственика си - дядо Миро. Старецът обаче го обичаше и не му се сърдеше. Гълчеше го нежно и съвсем протоколно и го наричаше "калпазанин". А след като получи инфаркт преди три години, спря да ходи на лов и да използва инстинктите на Джеси, който се превърна преди всичко в негов единствен другар в живота.

Двамата живееха честити в старата схлупена къща, точно срещу градския парк.

Когато беше малък, Джеси беше атракцията на махалата. В събота и неделя в парка идваха деца и младежи от целия град, които играеха футбол. Усетеше ли това, песът моментално напускаше колибката си в двора на къщата, минаваше през дупката на дъсчената ограда, която дядо Миро все се канеше да потегне и все отлагаше, и изхвърчаше като коркова тапа - право към игрището. Хукваше като полудял след футболната топка и я преследваше до момента, в който успееше някак да я докопа. След това спираше запъхтян с изплезен език, слагаше лапа върху коженото кълбо и гледаше всички играчи с тържествуващ и леко гузен поглед.

Дядо Миро изскачаше след него на улицата. Нахлузваше бързо каскета си, защото не беше свикнал да ходи гологлав. Викаше по име кучето си, караше му се. А пощальонът Стефан, който обслужваше тяхната улица, се спираше за миг да си почине и питаше:

- К'во става, дядо Миро? Пак ли Джеси?

- Избяга пущината! - вайкаше се старецът, докато пресичаше булеварда, за да отиде и да прибере четириногия си приятел. Влизаше на игрището, извиняваше се на играчите, които спираха отново мача си и вземаше в ръце фоксито.

- Калпазанин с калпазанин! Само бели правиш! - караше му се дядо Миро с цялата нежност, на която беше способен.

Един зимен ден пощальонът бързаше по работа и отново мина покрай малката схлупена къща. На дъсчената ограда видя некролог с името на дядо Миро. Старецът се беше споминал преди месец. Стефан спря и погледна в двора. Видя къщичката на Джеси и чу някакъв шум, който идваше оттам. Реши да провери какво става. Натисна вратата и влезе. Приближи се до кучешката колибка и видя вътре кучето. Веднага забеляза, че нещо в погледа на Джеси беше угаснало. Кучето завъртя глава с леко любопитство и сякаш се усмихна тъжно на пощальона. Преди да си тръгне той видя под лапите на фоксито стария износен каскет на дядо Миро.

Няколко часа по-късно, когато зимната вечер бързо се спускаше над града, един стар фолксваген голф спря до къщата на дядо Миро. Пощальонът Стефан отвори вратата и излезе от колата. Влезе в двора и потърси кучето:

- Джеси! Джеси! Къде си, момче?

Фокстериерът се показа от къщичката си.

Стефан се спря и го погледна. Запали една цигара и дръпна няколко пъти от тютюневия дим, примесен със студения въздух, който миришеше на въглища от комините на съседните къщи, които пушеха монотонно.

После сложи каишката на врата на фоксито, погали го и му каза:

- Хайде, калпазанино! Да си вървим вкъщи. Чакат ни.