В началото беше тъмнина. Тежка и лепкава. После някой започна да чука по шибаната врата. Бавно и трудно дойдох в съзнание и веднага ми се дощя да изляза от него. Мисълта защо, по дяволите, отново си го причиних, започна да се оформя, но я отпъдих, преди да я формулирам напълно. Чукането продължаваше, но поне звънеца го бях изключил снощи. Погледнах часовника – 10:42. 7 часа сън. Недостатъчни, предвид сегашното ми състояние. Пресичайки хола, по невнимание минах близо до прозореца. Слънчевата светлина така ме удари, че за малко загубих равновесие, а мозъкът ми изпищя. Дотътрих се до вратата. Отворих.

• О, секси!

През черната дъска на махмурлясалия ми акъл като бяла резка премина мисълта, че съм само по боксерки. За секунда. После изчезна.

• К'во искаш, бе, Боро? - измучах аз нещо като въпрос

• Е, как к'во, нали казахте с Калъпа, че ще ми помогнете с ремонта у майка ми!

Борислав – Боримечката или просто Боро – беше забравил да спре да расте. Над 1 и 90 висок, с маратонки 45^ти номер и лапи като на... ами на мечка. До днес не ми е ясно как майка му, която я има метър и седемдесе, я не, го беше родила. Но на нея не това ù беше интересното – интересното ù беше, че на 43 години изглеждаше по-добре, отколкото повечето перхидролени кукли от моя курс щяха да изглеждат на 30. Никой не разбра защо мъжът ù я изостави.

• Ама, разбира се, бе, Боро – проточих мазен глас аз – за майка ти и на майка ти съм готов да направя всичко.

Маратонката 45^ти номер се залетя към мен, но вратата все пак попречи – този път се разминах с едно „Идиот!“

Влязохме в апартамента. Докато обясня на Боро защо смърди – сякаш че не знаеше – имах неблагоразумието да се оригна. От дълбините на стомаха ми като спомен изплува всичко – киселото от шопската салата, соленото от чипса, лютата домашарка и, разбира се, бирата – твърде много бира. С мъка преглътнах и тръгнах да търся Калъпа. Намерих го на дивана, легнал по корем, в поза, която най-успешно бих оприличил на свастика – всеки крайник прегънат и устремен към 4-те посоки на света. Всеки акробат би завидял на такава гъвкавост.

• Ставай! - сръчках го аз.

Има нещо любопитно в това да наблюдаваш човек, който се буди с махмурлук. Прилича на включване на стар компютър – всяка операция се извършва бавно и поотделно. Първо отвори едното око, примлясна два-три пъти и чак тогава взе да събира разпръснатото си тяло.

• Айде по-бързо, бе! - подканих го аз.

• Чакай малко, бе, ш'ти еба майката! - прегракнало, но учудващо ясно ме поздрави той.

• Моля ти се, знам на чия майка си се наточил – обърнах се аз с най-мазната си усмивчица към Боро. Майтапът беше добър. Напълно заслужаваше шамара, който отнесох. Еми, да, тоя път нямаше врата.

Боян бавно се изправи. В 10-ти клас за един месец смени три гаджета – и трите го хванаха след 5 дни на калъп с друга. От там и Калъпа. Сега вече беше станал сериозен – пак чукаше на поразия, ама вече не баламосваше момичетата с глупости за дълготрайни връзки. Просто се възползваше от положението си – дори и в това състояние си личеше, че е най-хубавият от тримата.

• К'во сте прай'ли тука, бе? - попита Боро, докато отваряше един прозорец.

• Видяхме се – отдавна не се бяхме виждали - отвърнах аз.

• Ех, Мишо, Мишо-о-о, Мишо... - започна неопределено Боро.

• К'во, бе? - заинтересувах се аз.

• Много си зле, Мишо!

• А, да питам майка ти к'во мисли... - започнах да го контрирам аз, ама лапата пак се вдигна. Не е добре да спориш с Боро, дори с такива стабилни аргументи като моите.

• Айде, 'дигайте се! - изкомандва той.

Двайсет минути, едно кафе и един сандвич по-късно, можеше да се каже, че поне не бях мъртъв. Въпреки това, като излязохме навън, за миг се усъмних – беше вече след единайсе и температурата преваляваше 26 градуса. Страшно време да си махмурлия. Имах нужда от лекарство.

• Калъпе, айде след т'ва да ходим до Клеца?

Най-доброто, мазно и отрезвяващо шкембе в квартала се правеше в гостилница „При Кеца“. Собственикът си беше избрал прякора, не че беше фен на Васко Найденов или на носенето на кецове. Ние му викахме Клеца, защото бяхме мъже и бяхме на по 23, а на някои мъже и на 55 това ще се види смешно.

• А-а, зависи!

• Я, па тоя! - вдигнах вежди учудено - От к'во, бе?

• От т'ва дали ще свършим преди 6. Ако е след т'ва – отивам на лов.

Тоест – на бар. Познайте какво ловеше.

• Тоя па, не се наеба! - каза Боро.

• Що, бе, ти наеба ли се? - контрира Калъпа.

В интерес на истината Боро не отговори.

Влязохме във входа – трети етаж, вратата вляво.

• Маме, пристигнахме – провикна се Боро от коридора.

• Влизайте в хола, Боби, ще дойда след малко.

В хола задачите вече чакаха – три рула с тапети, един абажур за слагане и един шкаф за сглабяне.

• Е, с к'во почваме? - Главата още ме стискаше.

• Вие почнете с тапетите, аз поемам шкафа.

Боро открай време си беше òправен с инструменти. Най-сигурната му шестица в училище винаги беше по труд и техника. Допусна обаче важна тактическа грешка – остави двама махмурлии да се занимават с хартия и индустриално лепило.

• Не ги режи така, бе!

• Къде са ти ръцете, бе, идиот?!

• Добре, че не са, където са твоите, че щяха да засмърдят!

• Как на два пъти...?

И така нататък. За четири минути (ама по часовник четири!), вече бях доволен, че съм си взел стари дрехи.

• Как сте, юнаци?

• Здрасти, лельо Ели! - зарадван тръгнах към нея

• Да не си посмял да ме прегръщаш с тия ръце! Кога успяхте така да се омажете?!

Беше с къси дънки до над коляното. Отгоре беше нахлузила една тениска на Боро, която ù стоеше почти като чаршаф и покриваше дънките. И пак беше хубава, мамка му!

• Бояне, майка ти каза ли ти вчера какви карти играхме в кафето?

• Лельо Ели, аз снощи бях у Мишо, нали неговите са на море, та се възползвахме от празния апартамент.

Тя пусна една тънка усмивчица.

• А, затова ли сте такива кисели сега?

• Ох, остави се...

• М, хм... Е, аз излизам, гледайте да не съборите апартамента.

Боро се присъедини към нас в мисия тапети. Дори и с него работата отне още поне час. Докато свършим, вече бяхме озверели от глад.

• К'во има в хладилника?

• Тоя па, ходи си у вас!

• У нас няма нищо.

• Е и?

• Айде, бе...

В този момент вратата щракна. Влезе леля Ели. Заедно с нея влезе и ароматът. Аромат на изкушение, надежда и обещание. На чесън!

• Момчета, към кухнята!

Завтекохме се. Истина беше!

• Три броя XXL от дюнерджийницата на спирката. С допълнително люто за Михаил.

• Леле, лельо Ели, царица си!

Факт. Царица си беше. Не само заради храната. С Боян и Боро бяхме израсли тука, майката на всеки от нас беше като бавачка на другите двама. Всички обичахме леля Ели и тя го знаеше. Знаеше го и Боро, затова не се впрягаше от майтапите.

Вторият спасителен пояс след шкембето, ако си в нашето положение – дюнерите! Еднакъв принцип на действие – мазно и люто. Влизаше като амброзия. Сигурен съм, че и амброзията е била мазна и люта, нали и боговете на Олимп е трябвало да изтрезняват, след като са пихтунили като казаци и са се клецали като зайци из облаците!

След като хапнахме, дойде ред и на последната задача. Абажура. Поставих стълбата под кукичката и се обърнах към Боро.

• Давай го насам.

• Премести стълбата.

• Айде, давай го де!

• Точно под кукичката си, ще паднеш на слизане.

• Дай ми проклетия абажур, ш'те пребия вече!

• Ти него ли, бе? - засмя се Калъпа – На к'во, на Mortal Kombat ли?

Добър майтап, трябваше да му призная. Тоя път неговия врат изяде шамара. Ама, къде са моите шамари, къде са Боровите...

Боро... Право се оказа копелето. Дума по дума и стъпка по стъпка. Качих се, сложих тъпия абажур и от махмурлука ли, или от нещо друго, ми се зави свят, полетях надолу, дясната ми ръка успя да се удари в масата, скъсах си тениската и най-вече – започна да кърви.

• Казах ти, че...

• Млъквай!!!!!

• Какво стана, бе момчета... Лелеее, Мишо, ами какво ще правим сега?

• Маме, Севлиев на смяна ли е?

• Ами, не знам, сигурно...

• Айде, обличай една моя тениска и да вървим в поликлиниката.

Хич не ми беше до лекари, ама раната ми се видя дълбока, така че все пак тръгнахме.

Доктор Петър Севлиев беше дошъл в болницата преди 15-ина години – педиатър, което в нашия квартал означаваше травматолог по неволя. През годините беше наместил, зашил и въобще сглобил толкова момчетии, че пред него Виктор Франкенщайн стоеше като нескопосан автомонтьор. С Боро и Калъпа бяхме сред първите му пациенти. Въпреки това, като ме видя, изненадата му беше красноречива.

• Боже господи, вас поне не ви ли изписах вече, бе?

• Здрасти, докторе...

• Къде се докара така?

• Ами... сбихме се с Боро и...

• Я не ме бъзикай, бе, калпазанин! Казвай какво стана.

Обяснихме му с няколко думи. Човекът въздъхна и взе да промива раната. Оказа се не много дълбока, така че нямаше нужда от шиене. За всеки случай я проми още веднъж. С кислородна вода. За наказание, според мен. Сложи все пак малко бинт, натри ми още малко сол на главата за това как той на мойте години вече имал и семейство и ни изпрати.

• А сега накъде?

• Ами няма пет часà още, аз съм готов за шкембе.

• А стига, бе! Ами чесъна? Нали на „лов“ щеше да ходиш?

• Е, може да го ям и без чесън...

• Уръфляк!

• О, я си...

Преди да успее да ме допоздрави, телефонът ми иззвъня. На 3 метра от входа на „Клеца“... Как все ми звъни в сюблимни моменти, не мога да я разбера – сякаш ме следи отнякъде, мамка му!

• Здравей, зайче!

• Здравей, как си?

• Добре – Боро каза безгласно „Поздрави“, а Калъпа направи жест, сякаш замахва с камшик.

• Имаш поздрави от Боро – казах аз.

• А от Боян?

• А, от него – специални.

• Да му кажеш, че сифилисът е заразен!

• Ами, той си знае, надява се да развие имунитет – ухилих се аз на Калъпа, който само прибели очи.

• Какво ще правим сега?

Мамка му! Бях забравил, че ù бях обещал да се видим.

• Ами не знам, кино?

• Чакам те там след половин час.

Типично! Сигурно се беше оправяла час и половина, преди да ми звънне, а сега аз бях тоя с никаквото време. Затворих телефона.

• Е, аз съм дотука...

• Уръфляк!

• Айде, сега ти си...!

• Боро, шкембенце?

• Навит съм, Калъп. А ти бъди благодарен, че поне имаш при кого да отидеш!

Да, да, да благодарен... Не е, като да не беше прав. С Маргарита бяхме успели да задържим връзката си вече три години, обичахме се, мразехме се и общо взето гледахме да се понасяме. Тя беше най-близкият ми човек, приятел и често пъти духовна опора. Честно казано, не си представям тепърва да тръгвам да градя отново същото нещо с някой друг.

Естествено ме чакаше пред киното, защото беше подготвена. Потниче и впити дънки, косата, падаща свободно. О, да! Духовната ми опора идваше в опаковката на гадже-бонбон!

• Здравей!

• Къде беше цял ден, защо не... Какво ти е на ръката, боже мой?

• Бях у Борови да помагам за ремонт и стана малък инцидент.

• Затова ли тениската ти е с два номера по-голяма?

• Да, на Боро е.

• Пак добре си успял да я запълниш, като го знам той какъв е. Ако искаш, да се прибираме, ако не ти е добре...

• Не, няма проблем, все пак ти бях обещал.

• Добре, тогава, подготвила съм ти супер лекичко филмче за гледане!

• Мило, ако е пак някоя бозава...

• О, моля те! Миналия път гледахме твойте глупости, днес избирам аз!

Тежка въздишка на примирение и влязохме... и там нещата се сговнясаха. Главата тъкмо ме беше пуснала, а сега с оня надут звук в киното пак забумтя, от климатика направо замръзнах, бях се настроил психически за любовна комедийка, но тоя „филм“ надмина и най-смелите ми очаквания, в един момент просто излязох. След пет минутки и тя ме последва.

• Какво стана?

• Какво?! Не го трая тоя филм, просто!

• Стига де, не е „Хубава жена“, но можем да...

• „Хубава жена“ ли? Не е дори „Сексът и градът“!

• О, хайде стига си мрънкал, какво толкова?

• Как какво, бе, Марго! Отвратително беше!

• Добре, де не съм те карала насила! Защо се съгласи тогава?

• Не знаех, че ще е толкова зле!

• О, добре! Ясно е, че няма да се разберем днеска!

• Чакай, сега, къде...

Докато успея да я настигна, тя се шмугна в едно такси и до там беше. Много обичаше да прави така! Докато успееш да ù отвърнеш, и ти е затворила телефона или се омете нанякъде! Направо ми идеше да убия някого!

Тръгнах към къщи. Чувствах се скапан. Спеше ми се, отново бях зверски огладнял, главата бумтеше, ръката болеше, исках просто да си умра в леглото, нищо че още беше светло. Разбира се, къде ти. Една крачка след входната врата си спомних... чаши, чинии, поне 6-7 прибора, разкиснати остатъци от салата, одеяла... всичко оставено както си беше сутринта.

Седнах на ръба на леглото и хванах главата си с ръце. След което изкрещях едно „Д'еба!“ в празния апартамент. Тоя ден просто нямаше как да стане по-шибан!

Или имаше? В същия момент телефонът ми иззвъня – със сигурност Маргото, готова да ме засипе с още аргументи. Не! Майка ми.

• Ало?

• Къде си, бе Мишо, защо не звънна цял ден?

• Абе, майко... - и започнах: с махмурлука, жегата, ръката, Маргарита, всичко, ред по ред.

• Ами, Мишко – каза тя накрая – ... сам си си виновен.

Не знам защо, но не бях подготвен за това.

• Моля?!

• Ами, в крайна сметка никой не те е карал да се напиваш, Борислав те е предупредил за стълбата, жегата е една за всички, а Маргарита не е длъжна да си изпуска филма, само защото си кисел.

• Да, бе, ама...

• О, миличък, пускат любимата ми песен! Ще се чуем утре, обичам те! - и сигнал „Заето“.

Пак седнах на леглото. Права беше, мамка му! Общо взето цялата кочина си я бях направил сам. И сега си киснех в нея и се чудех защо ми е гадно. Няма как – човек като си направи кочина, няма кой да му я изчисти. Затова започнах едно по едно: чиниите, чашите, купите – всичко в мивката. Пуснах си малко хубава музика за фон. Оправих одеялата, изтупах покривките, взех студен душ. След половин час ми остана само още една оправия. Взех телефона. Две позвънявания.

• Ало? - Гласът беше рязък, но май малко се изсилваше.

• Здравей... Прибра ли се?

• Да, отдавна. Защо?

• Извинявай за преди малко. Права беше, не трябваше да мрънкам така.

• Ами, опитай се да ме разбереш просто! Бях се настроила за една хубава вечер, а ти всичко развали!

• Знам, знам, съжалявам!

Лека пауза и въздишка. Гласът вече беше значително по-мек.

• Ох, какво да те правя?

• Нищо... Безнадежден случай съм.

• Хах, ами така си е!

• Утре ще те заведа на същия филм, обещавам!

• Е, чак пък на същия... ясно ми е какво ще стане, а и ако пак прекарам повече от час при оня климатик, ще хвана пневмония!

• Обичам те, зайче!

• И аз те обичам, миличък! Хайде, наспи се добре, за да си утре в по-добро настроение.

Затворихме. Това пък им е хубавото на кочините – повечето се чистят. И то не много трудно.

Излязох на терасата. Минаваше осем и половина и най-накрая беше станало приятно топло, вместо горещо. Осъзнах, че всъщност съм млад, обичан и много щастлив. Усещането беше страхотно! Супер е, когато истински се зарадваш на всичко, което имаш... С крайчеца на окото си забелязах, че Клеца още свети! Шкембето го правеха точно вечерта, че да е готово за първите пиянки сутринта. Стомахът ми изкъркори гладно, с надежда и нетърпение. О, да! Със сигурност щях да мушна и поне две бирички...