Aug 29, 2018, 12:27 AM  

 Дневникът - Коридора 

  Prose » Narratives
898 4 6
Multi-part work « to contents
3 мин reading

      Тя попадна в коридора не по свое желание, но разбира, че работата ѝ изисква да стои там поне четири часа, докато онези, които са пропуснали успешното полагане на държавните зрелостни изпити през месец май, се чудат как да докопат, в края на август, заветната тройка. В три модула.

 

      Коридорът мирише ужасно. Явно не е мит цяло лято. Полутъмен и студен, зле осветен, той носи белезите на изминалите учебни години. Колежката ѝ е пипнала някакъв стомашен вирус, но заедно са на поста си. Разбира разликата между квестор и стражар, както не разбира кому е нужно осем квестора да пазят девет ученика, и това без да се броят членовете на зрелостната комисия на училището в което са. Диша през уста, като риба на сухо, за да не се остави на богатата си фантазия да анализира произхода на околните ухания. По едно време решава, че три посещения в тоалетната след прием на лекарство за стомашни проблеми са твърде много за човек, осъден да прекара четири часа в коридора и хуква да търся някой, в чиито компетенции е избавлението на болното ѝ другарче. Добри хора има навсякъде и съвсем скоро се озовава в компанията на колежка, съвсем непозната, от друго училище. Усмихва се на непознатата и…  И се започва.

 

      Изповедта. От – до. Тя продължава да се усмихва. И да слуша. Ще се наложи да я простите, ама хич не я бива по споделянето, а и не е ни моя, ни ваша работа защо не я бива, но пък за слушател много я бива. Слуша и кима. Кима и слуша. Мълчи и клати глава. По някое време охка или ахка, и продължава да се усмихва или да гледа тъжно – според случая, в името на това, онзи който бъбри да не престава да говори за себе си, защото ако не говори за себе си ще се опита нея да накара да говори за себе си.

 

      Е, рядко се стига до там, а и тя не е склонна да се изповядва, особено при изпълнение на служебните си ангажименти пред абсолютно непознати хора, но голяма част от хората са склонни да се изповядват на всеки, по всяко време и без значение, че това е много неприятно за онзи, който се чуди как да ги спре. Разбира ги. Думите се търкалят в устите им, както се търкалят минутите от изпитните модули върху циферблата на часовника. Все пак времето е от значение за всеки, затворен в задължението да е добър в онова, което го сближава и отдалечава от хората с неговата професия. Ближен и блажен… Потрива с опакото на дланта оболения си от смрадта нос и се опитва да не прави спонтанни гримаси. Лесно е, мисли си за нещо не допрочетено, за не допитото кафе, за лястовиците в небето вчера, за лятото, за… Теб.

 

      Ти, който обеща да ѝ разкажеш за битката на онова, което е, за онова което се надяваш да се случи, докато създанията на твоята мисъл добиват плът и кръв пред очите ѝ. Непознат си. Също като жената, бъбреща за себе си, но… Но си непознатият, показващ ѝ светът през своите сетива. Това, което ѝ се случва докато следва словото ти, не е като случващото ѝ се в тясното пространство на този коридор. Тя разбира коридорната принуда, но не я обича и не може да ѝ прости. И няма желание да опита да ѝ прости. И знае, че това е лошо, но си е нейното лично лошо. И се обичат със своето лошо. Личи им! Не се преструват. И не знаят дали са блажени онези, които умеят да се преструват, че ги интересува онова, което не ги интересува. И не знаят дали ще е тяхна любовта на всичките им ближни. Личи им.

» next part...

© Лина - Светлана Караколева All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??