Нощта падаше, последен тежък проблясък осветяваше стихналите помещения.

   Стените бяха с ламперия от полирано борово  дърво. Стълбата, която водеше към  втория етаж, бе от дъбово дърво и блестеше като стъкло.

    Дейвид изкачи стълбите и тръгна към стаята на Лиза. Отвори вратата и влезе.

    Спомените нахлуваха в него, всичко тук му напомняше за нея. Той отпусна     тялото си вкреслото, тапицирано със светлокафява кожа.

    - Дейвид, тук ли си?- извика Франческа и влезе.-А, ето къде си бил! Хенри те   чака във фоайето.

     -Идвам-отвърна той и тръгна след нея.

     - Хенри, ела, трябва да поговорим за дъщеря ми Кармен-последва кратко мълчание, след което идвамата се насочиха към стаята за гости. Настаниха се удобно.

      Дейвид погледна към Франческа, която стоеше вцепенено пред тях, но бързо се отърси от обзелото я състояние и отиде да приготвя следобедния чай.

      - Хенри, ти знаеш, че в този момент преживявам тежък период. Изгубих всичко, което имаше смисъл за мен, изгубих най-близките си хора. Чувствам се виновен за смъртта на Лиза. Ако бях прекарвал повече време край нея, това нямаше да се случи.

       Дейвид прокара пръстите на ръцете през тъмните си черни коси, притисна ги здраво, проклиняйки съдбата и целия свят.

      - Днес ходих при Донован, направих завещание. Искам да знаеш, ако някога нещо се случи с мен и аз не съм между живите, оставям всичко на теб, докато Кармен навърши пълнолетие.

      - Какво говориш?- Хенри стреснато го погледна в очите.

     Франческа стоеше права край масата, в ръцете си държеше порцелановия сервиз за чай.Разтрепери се от думите, които чу, и изпусна подноса на пода.

     - Извинете, аз трябва да тръгвам към ранчето-отвърна тя  и събра парчетата от пода, след което излезе.

     Беше великолепен есенен ден, изпълнен с топлина и безкрайно спокойствие, с умореното слънце и едва доловимия полъх на вятъра, от който не помръдна дори и заспалият въздух. Лятото се стягаше за път и все не искаше да си тръгне.

     Франческа влезе в една от конюшните. Имаше толкова много работа, която трябваше да свърши.Да почисти обора, да изчисти къщата, и да въведе в ред самата себе си.

     Вратата леко изскърца и Франческа стреснато се обърна. В полутъмното помещение забеляза някаква сянка.

   - Има ли някой?-тишина. Чуваха се само приближаващи стъпки. Някой я хвана за рамото. Франческа се стресна, сърцето биеше до пръсване и рязко се извърна, за да види кой е.

    - Хенри, какво правиш тук?-Не трябва ли да си с Дейвид?

    - Господи, Франческа! Толкова си красива, че направо ме подлудяваш.-Хенри притисна мускулестото си тяло до нея и започна да целува устните й. Разкъса блузата й и я хвърли върху купчина сено.

     - Пусни ме!- изсъска тя и се задърпа.

     - Разбира се!-Той послушно я пусна.

     - Ах, ти... Грубиян такъв. - Нахвърли се Франческа срещу него и се опита да се изправи, ала тялото му я притисна към уханното сено.

     - Направих само това, което ми каза.- Устните му се спуснаха към нейните, но тя го блъсна и отвърна лице, а той се задоволи с нежната кожа на шията й.

     - Не можеш да направиш това!-Устните му откриха нова област, която да изследват, и борбата започна да губи своята сила.

     Изминаха два месеца от случващото се. Франческа се опитваше да забрави този ден, който се беше запечатил дълбоко в съзнанието й.

     Вивиян бе напуснала оживените улици на Ню Йорк и заедно със съпруга си се преместиха да живеят вМексико.

     Франческа не беше се чувала с нея от доста време. Затова отиде до телефона и набра номера на сестра си.

     - Здравей, Вивиян, позна ли кой ти се обажда?

     - Разбира се, че те познах Франческа.- Мина доста време от последния ни разговор.

     - Имам страхотна новина, ние с Дейвид ще се женим.

     - Скъпа, защо го правиш, знаеш, че той не те обича.

     - Да, аз знам, че той не ме обича, но имам други планове за него. След сватбата ще дойда при теб, защото имам проблем, който трябва да разреша. Бременна съм.

      - О, това е страхотна новина! И кой е бащата, ако мога да попитам?

      - Детето, което нося в мен, не е от Дейвид. Трябва да се махна някъде, докато се роди. Никой не трябва да разбира за това, чуваш ли ме!

      -Да, разбира се, можеш да разчиташ на мен, но все пак се пази.

       Франческа затвори телефона и с бързи крачки се отпреви към трапезарията.

      - Кафето ти изтива-каза Дейвид.-Тя посегна към тамблата с кафе, но ръцете й все още трепереха от проведения разговор със сестра си. От вълнение събори една лъжичка, наведоха се едновременно да я вдигнат, а голямата силна длан на Дейвид хвана малката и нежна ръка на Франческа. Очите им се срещнаха и за миг си спомниха онази тръпка, която изпитаха и двамата в кабинета на Дейвид.

      Но бързо се съвзеха от обзелата ги страст и почти едновременно се изправиха.Седнаха в два прогивоположни края на масата и отпиваха от кафето ки за няколко минути в мълчание. След което Франческа първа наруши тази тягостна тишина и каза:

      - След сватбата ще замина за известно време.

      - Защо?-учудено попита той.

      - вивиян се развежда и в момента има нужда от силна подкрепа. Аз трябва да бъда до нея. Ще отсъствам само няколко месеца и след като се върна, обещавам, че ще бъда само твоя.

      Дейвид замълча и не каза нищо. Може би, защото не я обичаше? След няколко дни сключваше брак с тази жена, но причината, поради която го правеше, беше само една, и тя го знаеше. Дейвид трябваше да подсигури майка на детето си.

       Осем месеца , след напускането на къщата Франческа отпиваше бавно от прясно изцедения си портокалов сок и задълбочено разговаряше с Вивиян.

       Бяха седнали на верандата и се любуваха на последните летни лъчи на слънцето.

       Листата на дърветата вече окапваха и времето беше започнало да застудява, на тази възможност да му се насладят изцяло. Но точно в този момент телефонът извъння и Франческа бавно се изправи тръгвайки към него.

     - Ало, Франческа ти ли си?

     - Аз съм, Хенри, какво има този път?

     - Скъпа, не знам как да ти го кажа, но тук се случи нещо ужасно.

     -Хайде, Хенри, говори, защо си толкова разтревожен?

     -Миличка, ако си права, седни, много те моля, защото това, което ще чуеш е наистина страшно. Днес, когато минавах покрай вас, за да видя как са Дейвид и малката, още с влизането си разбрах, че се е случило нещо ужасно. Чуваха се писъци  към банята и инстинктивно се затичах натам. Когато влязох вътре, това, което видях, ме потресе до дъното на душата ми. Дейвид лежеше във ваната, пълна с кръв, с прерязано гърло и с широко отворени очи, а Кармен беше паднала на колене до него и пищеше с пълен глас.Франческа, чуваш ли ме, там ли си още, добре ли си?

     - Да, Хенри- Франческа говореше с пресипнал глас. - Чувам те, но честно казано, не съм добре. Как така с прерязано гърло, кой би могъл да му причини това?! Слушай, Хенри, обади се на полицията, а аз ще хвана първия полет за Ню Йорк и се прибирам.

    -Добре, Франческа, но само се дръж! Сега трябва да бъдеш силна.

    Тя затвори телефона, постоя така още няколко минути и отиде да събере багажа си.

     Тъмни, зловещи облаци закриваха слънчевите лъчи, които напразно желаеха да проникнат измежду тях, за да осветят синият небосвод.

     Чуваше се силно плющене от вятъра, който вилнееше, развявайки всичко наоколо. По- голямата част от птиците бяха намерили подслон, недостъпен за човешките погледи. Само върху един пресъхнал клон стоеше черна, злокобна птица. Тя не знаеше какво е страх от заобикалящата я природа. Природа, която плаче , и буря, която помита всичко след себе си, и птица, предвещавайки смърт.

                                                                            следва продължение