Добрият Владетел

Време да убиваш. Време да покажеш на враговете си, че са безсилни. Време до поведеш своите орди срещу пълчищата на неприятеля и да ги разпръснеш и смачкаш сред викове на ужас и болка. Има само един господар на тази земя, пропита с кръвта на безброй незнайни воини, оставили костите си като безмълвен знак за тяхната смелост и упорство. Тези белеещи се купчини ще стават още по-големи и ще всяват ужас и суеверие у неприятеля, молещ се на своя бог, миг преди главата му да отхвърчи, посечена от твоето оръжие.

Камък върху камък няма да остане. Безбройните създания в твоята армия ще унищожат всеки белег на цивилизация – всеки мост, всяка къща, порта, стена ще изчезнат, все едно никога не са съществували. Изпепеляващите езици на пламъците ще погълнат всичко, дори и спомена за това, което е било. Историята ще започне отначало, изписвана нагъсто от леещите се реки от кръв на неприятеля. Следващите поколения ще запомнят това паметно начало, изчистило страната от всичката гнилоч, безплодие и страдание.

Ти ще бъдеш Черния конник на Апокалипсиса. Ужасяващият ти вид ще кара противника да обезумява, преди конят ти да се вреже в редиците му, мачкайки, хапейки и разкъсвайки. Дивите мълнии, святкащи от очите ти, ще заслепяват и прогарят ужасни рани у всеки, дръзнал да се изправи пред твоя поглед.  Ревът, излизащ от гърлото ти, ще кара вражеските войници да падат като посечени и да молят някой да сложи край на мъките им. Гърмът от ударите на твоя боздуган ще се носи надалеч и ще предизвиква неустоим ужас сред идващите да те спрат врагове. Неприятелите ти веднага ще захвърлят оръжията си, ще се разпръсват панически, крещейки несвързано, мъчейки се да изтръгнат мозъците си със собствените си ръце, за да спрат влудяващата болка. Враговете ти ще падат един след друг, а помръкващите им очи ще отразяват блясъка на всепроникващия ужас, понесъл се на крилете си над бойното поле.

След края на битката, сред купищата трупове, сред стоновете и пъшканията на умиращите, ти ще удариш в земята със своето умопомрачаващо оръжие и ще обявиш тази земя за твое притежание, докато текат реките и докато слънцето разпръсква своята светлина!

Вечер, седнал на трона в твоята шатра, ти ще приемаш пратениците от далечни земи, до които вече са достигнали слуховете за твоята неотразима и сразяваща мощ. Ще се наслаждаваш на измъчените им и умоляващи за пощада лица, преди да заповядаш да бъдат обесени като жалки псета на най-близкото дърво, а труповете им да бъдат дадени на хиените, съровождащи твоята армия и жадно нахвърлящи се на останките на тези, дръзнали да се изправят срещу теб...

През нощта ще принесеш в жертва на твоите богове жените на врага, като доказателство за твоята сила и мощ. Ще им покажеш, че можеш да живееш като равен с тях и че един ден щи трябва да те приемат като един от тях...

--------------------

Владетелят се размърда в ложето си и се събуди.. Изтегна се и се почеса по натежалия си корем. “Винаги сънувам такива неща, когато преям вечерта” – помисли си той и седна в леглото. Краката му увиснаха от ръба и той трябваше да направи усилие, за да спусне крайниците си в пантофите.

“Трябва да забравя тази нощ и да се отдам на любимите си занимания”, каза си Владетелят, преди няколко слуги да дотичат в стаята му, всеки носещ част от сутрешния тоалет на Владетеля, за която отговаряше с живота си. Изпълнен с досада, Владетелят се остави да бъде облечен, въздъхвайки със съжаление при всеки опит на слугите му да демонстрират усърдие или старание.

“Хвърлете ги на лъвовете” – промърмори под носа си Владетелят, преди да влезе в залата за закуска, изпълнена с най-разнообразни и екзотични ястия, донесени от знайни и незнайни страни в знак на почит към великия и несравним Владетел. Настанявайки се удобно в пръснатите наоколо възглавници, Владетелят реши днес да разнообрази скучното си ежедневие. Той заповяда на слугите си да започнат да слагат ястията направо в устата му, за да не се отклонява потокът на мислите му, насочен към разрешаването на най-сложни екзистенциални въпроси, които изискваха най-пълно съсредоточаване.

Чувството за удовлетворение обаче продължи само за момент. Изправяйки се сякаш пред непреодолима стена, Владетелят изведнъж избухна в дива ярост. Изгубвайки сякаш всякакви задръжки, той започна да налага с ритници слугите си, смеейки се диво. Изпълнен с въодушевление, Владетелят изтича извън Двореца и се смеси с хората по улиците, вършещи обичайните си задължения. Въпреки че никой не му обръщаше внимание, Господарят започна да спира най-различни хора, караше ги да постилат дрехите си пред него, да рецитират стихове и да пеят песни, възхваляващи всичко чудесно и красиво на този свят, което беше сътворено от Владетеля.

Внезапно до ушите на Владетеля достигна звънка мелодия. Той се обърна и видя на другия край на площада едно дете, което свирeше на флейта. Приближавйки се към детето, душата на Владетеля се изпълни с топлина, той стана толкова лек, че по всяко време можеше да отлети накъдето си поиска.

“Как се казваш?” – попита Владетелят детето, прекъсвайки музиката.

“Том” – отвърна момчето, отстъпвайки леко назад.

“Слушай, Том” – започна Владетелят. – “Твоята музика ме накара отново да преоткрия себе си, да вникна в дълбините на душата си, за чието съществуване не бях и подозирал. Ти ме караш да се чувствам по-добър отколкото съм, по-щастлив от когато и да е, ако това е възможно и по-готов от всякога да говоря пред народа си. Ела с мен в Двореца, за да ми свириш непрекъснато.”

Изведнъж сянка на страх премина през лицето на момчето, то се стрелна през тълпата и бързо се изгуби. Унесът, в който беше изпаднал Владетелят, го напусна и той се насочи към крепостната стена, за да намери утеха в гледката на безкрая на неговите владения.

С изкачването на стълбите Владетелят започна да усеща чувството на постепенно изпълващото го безпокойство. То първоначално се появи като едва доловим нюанс, за да се превърне в огромна бездънна черна пропаст, без съжаление, без милост, без чувство... Достигайки до най-високата точка, Владетелят вече се тресеше неудържимо от изпълващия го страх и едва се държеше на краката си. Черна сянка се задаваше от хоризонта. В дълбините и проблясваха светкавици, които за момент прорязваха бледи ивици в чернилката, преди тя да се слее в едно цяло, както  всъщност е била винаги.

Изведнъж самолюбието на Владетеля се изправи пред него и го погълна и той никога повече не се появи на този свят.