Отново прозвуча в главата ми онзи познат рефрен от тъжната песен, която някога баба ми пееше. Тъжна и стара колкото света. Пред очите ми изплува онази лашкана от вълните самотна лодка, която се носеше без път и посока. Очите ми се премрежиха от напиращите сълзи и аз леко ги притворих. Чух неволен смях, сподавен шепот и усетих в гърдите си позабравения любовен трепет. Затворих очи и пред мене изникна осветената алея към входа на университета. Дочух песента на пойните птици, а лицето ми бе отново погалено от топлите слънчеви лъчи. От далечината се появи високата фигура на млад и красив момък, който вървеше замислено, без да забелязва обръщащите се студентки. Видът му бе прекалено сериозен, но това не пречеше на всяка жена да бъде запленена от умните сини очи, от дълбокия поглед и тъмната, сресана на път коса.” Отличникът на випуска”- помислих си тогава и с нескрито възхищение заследих леките му стъпки. Нещо в този миг привличаше погледа ми. Нещо будеше у мене такова сладостно трепкане. Б ...