Хаджи Исмаил стоеше седнал на болничното легло и гледаше през прозореца в клоните на жълтата череша. Фигурките, които узрелите късно плодове правеха на фона на обедното слънце, създаваха впечатление за унилост и на хаджията му се приспиваше. Още повече, че беше отново топло. Краят на юни водеше със себе си онези страшни и сухи горещини, които в Папаз дере, особено около обед, бяха твърде отегчителни. На центъра на селото по това време със сигурност можеха да се видят хора, заспали с вестник в скута или задрямали в някое от кафенетата до чашата, или в кръчмата на бай Цвятко, увесили нос над чинията.

Само на стария хаджия не му се спеше в тая адска жега. Неговият мозък работеше по-силно от всякога и не преставаше да създава различни версии на това как да сподели съня си безболезнено с Рамадан и Четин-Ибрям. Всички негови спомени и сънища сега се бяха обединили в един гениален разказ, сякаш сам Всевишният му бе разказвал, докато спеше в продължение на цели два месеца. Хаджи Исмаил вдигна погледа си и неговите наситени сини очи бляснаха на юнската светлина като две безбрежни морета, които чакаха лодките на пътешествениците, за да могат да ги прекосят. Там се криеха необятни светове, толкова дълбоки, но и разказващи. В погледа на стареца можеше да се види много мъдрост, много разкази, които всеки по-красив от следващия. Той беше сънувал твърде дълго. Даваше си сметка, че на няколкото пъти, в които се е събуждал в лека просъница го е било страх да продължи този сън. Било го е страх да научи истината, която Всевишния му е разказвал. Чудеше се Хаджи Исмаил, защо точно той е избран за пратеник на подобни неща. Не си даваше сметка за това какво ще предизвикат едни такива пророчески легенди, които скоро му предстоеше да разкаже. Но най-вече се страхуваше от едно друго нещо. Със всеки изминал ден хаджията виждаше все по-слабо и по-слабо. Сякаш се губеха нишките на зрението му. Неговите сини очи и океана, който бе там сякаш изтичаха във водопада на края на света. Д-р Арменян не можеше да обясни защо се получава така. Беше се консултирал с множество специалисти, правеше всеки ден нови изследвания, четеше много книги. Но нищо. Но хаджията не даваше волята си на страха. Той беше чувал едно време по радио „Свободна Европа” една велика мъдрост на фелдмаршал Уелингтън – „Това, от което се страхувам, е самият страх”. Точно от това се тревожеше старецът - да не пусне страха в себе си. Това че щеше да ослепее, не беше проблем. За него това значеше приключение към нещо ново и непознато. Беше прекарал почти целия живот, гледайки през очите си. Сега те бяха толкова уморени от живота. Беше време хаджията да „види” света по друг начин. Чрез допир, чрез слух… Така той щеше да премине един безкраен цикъл на самоопознаване. Стига да имаше време.

Вратата на болничната стая се отвори и вътре влязоха двама души. За нещастие това не бяха Рамадан и Четин-Ибрям, а Рада и д-р Арменян. Двамата бяха с видимо посърнали лица, сякаш нещо ги душеше отвътре. Хаджията беше разбрал от погледите им какво ще му кажат, но засега премълчаваше.

-Хаджи?! Има една работа, дето трябва да ти я кажем. Пристигнаха изследванията от столицата и потвърждението от Щатите и Виена…

-Хекимин, стига си овъртал! Не съм на двайсе години. Вече съм стар, много нещо съм видял, казвай направо, няма да ме уплашиш. Да не съм някоя кинос-мадама да вземе да ревна…

-Недей сега така, Хаджи! Сега, нали ти бях казал, че може да имаш увреждане на очните нерви?!

-Казал си, казал си!

-Ами, това се оказа… Прогресивна дегенерация и на двата очни нерва… След около един месец, Хаджи, напълно няма да можеш да виждаш.

-Туй са очакваше! Кажи сега, лекува ли се, не се ли ликува, да знам, дали да си търся куче и бастун. То кучето лесно, ама бастун трябва да дам сума ти пари на Данко Дърводелеца да ми направи, нали го знаеш какъв е и той – шейтан.

-Хаджи, ти майтап си правиш, ама работата е сериозна. Наистина няма да можеш да виждаш. Може да те пратим на операция в Англия, ама там трябват много пари. Трябва да пишеш на министъра да те одобрят по програма и…

-Слушай, момче, на мене програми и пари не ми трябват. По-добре да съм жив и сляп, отколкото да ходя все по болници и да съм умрял от операция. Вече съм стар, нагледал съм се на живота. Младите трябва да виждат. В тях ми е куража. Пък аз съм отписана песен. От тука нататък само за акъл съм аз. Нали за туй съм хаджия я! А и пари на тоз хал за друго ми трябват. Не съм вече за ходене по чужбината.

-Сигурен ли си, Хаджи? Тез работи не се решават тука на момента. Помисли се и ако нещо си избереш, искам да ми кажеш да можем да оправим документите!

-Казах ти вече, хекимин. Не ща нищо. Избрал съм си и аз само едно нещо да мога да направя. Другото е работа на Аллах…

Старият хаджия отново се обърна към прозореца и загледа узрелите жълти плодове на черешата. Те грееха като едни слънца, които радваха душата му. Скоро обаче тези слънца щяха да залязат. Народът казваше, че утрото е по-мъдро от вечерта. Хаджи Исмаил знаеше това. Но северите казваха, че в нощта човек може много повече да чуе, отколкото да види. Тази нощ, която падаше в погледа на стареца, означаваше, че той щеше само да чува. Щеше да помъдрее. Нямаше да може да се отдава на изкушенията на видимото. Щеше да преценява всичко такова, каквото е в действителност. Чисто, неопетнено от лъжещите лъчи на светлината. Светлината, както можеше да покаже най-хубавите черти на нещо, така можеше и да заслепи, да излъже, да заблуди. При тъмнината нямаше такова нещо. Там всичко, което можеше да заблуди някого, беше страхът. Джедайската логика на Джордж Лукас, казваше че страхът води до гняв, гневът до омраза, а омразата до страдание. Точно това страдание, за което отново старецът беше слушал в културния преглед по радиото, искаше да избегне. А светлината на деня днес бе тъй прекрасна. Тя откриваше пътища, за тези, които искаха да видят, да се научат. Не случайно се казваше светлината на прогреса. Но за любопитния разум тя не бе достатъчна. Когато човек се научеше да върши нещо до съвършенство, той отгръщаше следващата страница…

Рамадан и Четин-Ибрям влязоха в стаята и от течението вратата се блъсна и отвори отново заради развалената брава и леко бутна Рамадан по гърба.

- Мама му стара и бракмата му… Докторе, да земеш тука малко пари за ремонт до отделяш, иначе ще взема аз да ти дам едно десет хиляди – Рамадан се изхили със своя гърлен смях, а докторът го последва.

-Бай Рамадане, то ако дадеш толкова пара на болницата, не знам колко ще стигнат за нея. Нали знаеш, че от даренията парите кой ги вижда…

-Ти за таз работа не са бой, аз ще оправя нещата. Сега, докторе, искам да си поприказвам така с набора, щото нали знаеш моята приказка, пък и от два месеца не съм си казал дума с него. Ше ма прощаваш ама така с момичето ако може да излезете, после ще дойда да приказвам и с тебе да видим как ще ремонтираме болницата.

-Добре, бай Рамадане! Аз съм в кабинета, там в другия коридор, днеска няма пациенти, така че чакам, да се наприказвате. Хайде, Раде, да оставим тука хората. И Хаджи, помисли си на туй дето ти го казах!

-Бен борда, бе Арменян хекимин. Няма страшно, щом съм казал едно нещо, значи така ще е. Повече няма нужда от приказки.

-Наборе какво става бе? Доктора какви работи иска от нашия хаджия? Да не ти има нещо страшно. Казвай ако трябват пари аз давам. Щом е за тебе…

-От пари нужда няма Рамадане, то каквото се е видяло, видяло се е. Ти недей слуша хекимина, той гледа все добро да прави, ама душата на човека, някой път се дърпа от доброто. Иска си нейното.

-Наборе, ти два месеца спа и май сега много си почнал да приказваш. Ще трябва да та водя пак сабалям на кайве при Ведат, да ти каже и той някой друга приказка.

-Хаджи, ако трябва да ти търсим в града лекар, ако тукашния не го харесваш. Познавам аз много добри хора, нали, само кажи.

-Добро момче си ти, Четин-Ибрям, добро. Досущ като дядо си хаджия само че преди много годинки. Четинчо, ела сега мойто момче да ти разкажа аз едни работи. Той и Рамадан да слуша щото и той ще има работа.

-Наборе, аз ти казвам, май много си зел да приказваш.

-Няма време, Рамадане, няма време!

-За какво няма време, Хаджи? Нали уж си казал на доктора като имаме време тогава да дойдем, сега друго разправаш.

-Сега. Слушайте и двамата. Сън сънувах докато спах, много нещо. Не бях сънувал така откакто за последно мойто Анифе ми се беше явило и ми каза джамията да дигам, там до Картал махала.

-Че то, наборе, ти докато спа, аз уредих и мястото да трасират и даже копка сме направили и почнаха основите да копаят и камъни и…

-Туй е ясно, срока върви, няма мене да чакате… Друго бях почнал да разказвам аз, Рамадане. Той път ми се яви Пророка, Рамадане. Самия той ми се яви на сън и взе да ми говори с един такъв много страшен глас, сякаш от пъклото идеше.

-Вай, наборе, сакън от такива сънища. Аллах да варди и да пази…

-Хаджи, кажи сега, това какво общо има с мене, даже с нас двамата, че ни извика да го разказваш.

-Търпи малко, момче, ще стигна и до там… Стоя си аз на Алла дере, дето набора гледа жито. И по едно време тъй по икиндия почна да капе и викам чакай да са скрия, нали има там едно дърво преди горичката, викам там да се скрия да не се намокря, пък като спре ще се прибера до селото. И като се облегнах на дървото и чувам да ми говори човешки глас. Вика ми „Исмаиле, не бой се, слушай какво ти говори гласът”. И на сън като настръхнах, викам, полудявам тука, заради тоя вятър счува ми се. Ама няма. И продължава „Недей гледа нагоре, само слушай какво има Той да ти каже”. Викам, „Кой е той” и от клоните горе чувам пак – „Тоя, на когото е всичко туй що виждаш, и Тоя който ме прати да донеса гласа Му, до ушите ти”. Тогава, наборе, се уплаших викам, дъжд не дъжд заминавам си, отивам през локвите. И като се засили дъжда, малеее стена, пътя не се вижда, рекох си не мърдам, ако ще умрял да съм. Тогава пак се обажда гласът от дървото – „Исмаиле, туй що имаш да го вършиш, ще го дадеш на друг да го върши”. И питам „Какво да върша и кой трябва да го върши”. Странна работа, аз си помислих дали не ми говори за джамията, ама отначало на разбрах. Отговори ми след малко „Туй що ти беше казано да вършиш, ще го свършиш. Но ще си сляп и сакат за тая работа. Младият ще ти бъде очите, Исмаиле, Старият ще ти бъде ръцете. Ето на, казах ти”.

-Наборе, нищо не можах да разбера от туй, дето ми го рекна сега! То много завъртяно, пък аз съм прост хаймана.

-Рамадане, Рамадане, корава тиква си като мене, Рамадане. Пророкът каза, че „Старият ще ти бъде ръцете”. Значи, ти ще си този дето ще построи джамията. Видя като отидох там, само беля стана. Не съм млад вече.

-Тогава, Хаджи, кой е Младият, дето ще ти е очите?

-Наборе, тая работа малко на маймунска мяза. Да не е дето си си ударил главата, като те гръмнаха онез хайлази.

-Рамадане, щом Аллах е пратил да ми кажат, значи е тъй. Пък нали знайш дето Селим се разправа „Аллах знае най-добре”. Е, същата работа.

-Не знам, наборе, не знам. Ще я гледаме, ще я довършим, ти само да станеш на крак и няма опасност.

-Аз на крак ще стана, ама лошото е че няма да виждам.

-Как няма да виждаш…?

-Доктора, за туй ми се караше, очите си отиват, Рамадане, ослепявам.

-Туй значи, Хаджи…

-Туй, Четинчо, сине, означава, че твоята работа е да бъдеш на дядо си Хаджия очите. Ти и Рамадан, ще вдигнете джамията.

Бай Рамадан и Четин-Ибрям се  спогледаха сконфузено. Те не можеха още да проумеят какво ги моли стария хаджия. Но може би така беше по-добре. Нещата трябваше да са в ръцете на младите и можещите.