Валеше като из ведро. Толкова хубаво, толкова нежно. Не приплескваше нито пръстта, нито чакъла по пътищата. Все едно се бяха разплакали облаците. Тихо и спокойно. Беше и светло, дори озаряваше деня повече, отколкото от други облачни дни. Дъждът ту се усилваше, ту намаляше като създаваше една привидна илюзия – аха-аха да спре, но отново повтаряше същата песен. Листата на дърветата изпълняваха ролята на улуци и по тях се приплъзваха едрите капки на дъжда и се събираха около стволовете. А майката земя пиеше жадно. Дълбоките корени на ябълковите дървета и жилавите треви като люцерната смучеха от небесния сок и скоро щяха да го превърнат в хубави плодове или прясно сено. Беше почти края на юни и хората чакаха да започне жътва. Верно, че дъждът спираше жътвата, но пък за другите растения влагата беше ценна. Природата не се интересуваше от търговията и земеделието. Нейните алгоритми движеха дъждовете в най-точен ритъм, така че всяка една живинка да може да даде своя плод.
Мустафа Берлербей не ...