Договор

( Прелюдия към Дежаву)

Болката ме изпрати в мрака. Цялото тялото ме болеше и особено главата. Опитах се да помръдна и не успях. Опитах се да извикам и не можах. Ужасната болка сковаваше цялото ми тяло. Най-много ме плашеше абсолютният, непрогледен мрак заобикалящ ме отвсякъде. Усещах го влажен и студен, а може би това усещане идваше от потта извираща от всяка пора на парализираното ми тяло. Дишах бавно и трудно и така ме беше страх, че ако устните ми можеха да се мърдат щяха да се тресат конвулсивно. Но най-страшното беше, че мама я нямаше. Не можех дори да я извикам. Бях сама, толкова сама в този мрак. И болеше, толкова много болеше.

-- Искаш ли да видиш отново мама?

Хрипливият глас дойде от никъде. Огледах се, но виждах единствено мрак.

Опитах се да отвърна „Да, искам, моля", но от устните ми не излезе и стон.

-- Тогава само трябва да поставиш малкото си пръстче ето тук...

Сега успях да различа някакъв голям лист хартия точно срещу мен. Имаше думи на него, много думи. Не можех да разчета нито една.

-- Прочети го и тогава можеш да видиш мама...

Но аз не можех да прочета думите. Опитвах, но не знаех как. Все още не.

-- Не искаш да го прочетеш? Не искаш да го подпишеш?

Гласът изглеждаше смаян. Листът хартия леко се отдръпна от мен в тъмното. „Не, моля ви, искам да видя мама!" исках да извикам, но отново болктат не ми позволи. Листът обаче се приближи отново.

-- Прочете ли го?

Усетих, че ако кажа „не" никога няма да видя милото лице на мама. И все пак не можех да разбера и една дума. И тогава направих нещо много лошо ...  „ Да, прочетох го" ... Аз излъгах.

-- Искаш ли да подпишеш?

„Да". Невидима ръка хвана моята и я приближи до листа. Нещо ме бодна по палеца и усетих влага да се стича по него. В следващия миг кожата ми докосна хартията. „Сега ще видя ли мама?" прозвуча в главата ми въпросът, който не мовех да задам с глас.

-- Да, ще я видиш.

Усетих, че невидимото присъствие се отделачава. Болката в тялото ми постепенно затихваше.

-- Не забравяй...

Чувах думите му сякаш от много далеч, трудно ми беше да ги разбера.

-- ... срок...

Виждах светлина. Сълзи бликнаха от малките ми зелени очи, защото чух гласа на мама.

-- ...петнайсет...

И видях светлината на деня.

ххх

Понеделник сутрин. Отворих очи и видях джиесемът си да свети с пропуснато обаждане. Компютърът ми стоеше включен и издаде стържещ шум. Тъкмо отмятах завивките от себе си, готова да стана от леглото, когато видях някакъв костюмиран мъж да стои в стаята ми до прозореца. Примигнах. Примигнах още веднъж, но фигурата все си стоеше там и ме гледаше сякаш с разбиране. Изпищях. Или поне трябваше да успея, но когато отворих уста и изпразних въздуха от целите си бели дробове, звук не излезе. Опитах се да скоча от леглото и да избягам в див ужас, но краката и ръцете ми не помръднаха.

-- Извинете за неудобството от времената ви парализа и неспособност да крещите, но нямате представа колко често ми се случва точно това когато хората ме видят.

Опитах се отново да изкрещя. След секунда усетих, че някакъв спомен се опитва да изникне в съзнанието ми. Този глас...

-- Не исках да ви стресна, но в моята професия това си е наложително - мъжът извинително се усмихна.

Този хриплив глас...

-- Ах, виждам, че съзнанието вече отключва някои забравени спомени, това е добре. Така няма да се наложи да обяснявам надълго и нашироко.

Едва сега забелязах, че мъжът носи черно куфарче. Той го отвори и оттам извади някакъв документ. Голям лист хартия, вероятно размер А4.

Споменът вече чукаше по залостената врата на съзнанието ми и се опитваше да получи разрешение за безпрепятствано влизане.

-- А, преди да съм забравил, как е обичната ви майка?

Безпрепятствано или не споменът реши, че е крайно време за посещение на съзнанието ми и безцеремонно разкъса тънката граница деляща разума ми от това, което си мислех, че е плод на детското ми въображение.

-- Ти! - успях да изхъхря аз.

Доволна усмивка плъзна по лицето на костюмирания.

-- Е, вече като си спомнихте за мен е време да се захванем с работата, за която съм дошъл.

     Той се приближи до мен и пусна листа хартия върху краката ми, които все още бяха навлечени със синята ми пижама на бели цветчета. Когато не помръднах и не дори не погледнах към документа, мъжът отново го взе.

-- Е, виждам, че ви трябва още малко време да се оттърсите от шока. Така че накратко ще ви изясня ситуацията.

Костюмара дигна листа пред очите си и започна да чете.

-- Въз основа на този договор, клиентът, - той се обърна към мен - т.е  вие - отново придължи да чете - поради дадения му шанс за продължаване биологичния и съзнателен живот, дава правата върху свободната си воля, мисли, деяния, живот и душа на моя работодател при изтичане на срока от петнайсет години. Нека се знае още, че този договор е валиден веднага след прочитането, съгласието на клиента и поставянето на подпис, отпечатък или всякакъв друг вид символ с кръвта на съответния клиент.

Мъжът спря да чете.

-- Има и още, но общо взто това е най-важното.

Той ме погледна, а аз все още стоях като гръмната. Примигвах на често и дишах бавно, защото усещах, че ми става зле. Това беше невъзможно. Нямаше как да е истина. Такива неща просто не се случват. Не се събуждаш сутрин с някакър тип в стаята си, който ти казва, че си подписал договор преди петнайсет години и сега е време да платиш своята част от сделката. Не. Това не е реално. А щом не е реално... ами да, значи сънувам. Боже, сигурно имам големи психически проблеми, че да сънувам такова нещо. А щом сънувах реших, че мога да се включа по-активно в разговора. Защо да не се позабавлявам с моето подсъзнание.

-- Значи казваш, че съм се подписала на договора?

--Да

-- И че това е станало когато съм била на пет години, при онази злополука с Мерцедеса?

-- Да, ти вече си спомни това.

Да, спомнях си злополуката. Мама ми каза, че на пет години ме е блъснала кола и съм изпаднала за малко в безсъзнание. Когато съм се събудила ми е нямало нищо, само малко охлузване по ръката.

-- И сега какво?

-- След около петнайсет минути срока от петнайсет години ще изтече и договорът влиза в сила.

-- Което значи...?

-- Че идваш с мен.

-- И къде?

Мъжът забеляза, че не го вземам на сериозно.

-- Мислиш си, че това е сън ...

Гласът му се промени. От вежливите и разбиращи нотки в него не остана и бегла следа. Хрипливият тембър се засили неимоверно. Сега звучеше сякаш се дави когато говори. Очите му потъмняха. Не остна следи от бялото в тях. Този черен цвят ми напомни за онзи другия, пустия и студен мрак, който сега си спомних добре. Спомних си и онази разкъсваща болка в онази тъма, когато бях сама. Споменът сега стана толкова ясен, толкова жив. Един сън би ли могъл да е толкова реален? Може би все пак не сънувах. Сега вече наистина ме хвана страх. Сега присъствието на мъжа го чувствах различно. Преди не усещах заплаха, сега я почувствах с всяко косъмче по тялото си. Костюмираният дори изглеждаше различно. Сякаш по-висок, по-кльощав, чак болнаво слаб. И тогава ми хрумна нещо. В този напиращ ужас не смятах, че съм способна да разсъждавам. Но разбрах, че на прага на безумния първичен страх човек може да достигне до гениални прозрения. Или поне се надявах хрумването ми да е гениално, защото ако не беше... е, имах още петнайсет минути да разбера дали сънувам или не, а ако не...

--  ... нека се знае още, че този договор е валиден веднага след прочитането, съгласието на клиента... - издекламирах по памет един абзац от договора с треперещ глас.

-- Да, е и? - отвърна хъхрещо мъжът

-- Мисля, че има допустната грешка. Аз не прочетох договора.

Мъжът ме изгледа преценяващо. След това се усмихна мазно.

-- Всички излизат с тоя номер. „ Моля ви, недейте, аз не го прочетох, не знаех! " - изговори той с изключително майсторско преправяне на гласа. Твърде майсторско, сякаш някой друг говореше с неговата уста.

-- Аз не лъжа!

-- Да, да...

-- Тогава бях на пет години, аз не можех да чета!

Развеселеният лик на мъжа изчезна.

-- Щом не съм го прочела значи, че договорът е невалиден, нали?

Изпълненият ми с надежда глас го накара да се смръщи.

-- Но все пак имам подписа ти с кръв, а и съгласието ти. Това, че не си го прочела е само формалност.

Нещо шумно иззвъня. Мъжът бързо бръкна под сакото си и прие обаждане по джиесема си.

-- Вероятна невалидност? - заговори той припряно - Но... това е само формалност ... Да, сър. Съжалявам, сър. Пропуските в образователната им система не е моя грешка, сър - последното прозвуча извинително и дори молещо.

Костюмара затвори. Лицето му изглеждаше ... уплашено, бледо. Какво ли можеше да уплаши него?

-- Изглежда в думите ви е имало известна истина.

Когато каза това мислех, че ще припадна от радост. Може би това наистина беше сън, но все пак се радвах, че ще свърши добре. Защото, ако не беше...

-- Значи договорът отпада.

-- Не съвсем - той се усмихна гадно - просто малко го изменяме. Ето каква ще направим. Ако спреш подписването на договора той изчезва. Работодателят ми великодушно ти дава време от петнайсет минути за да го направиш.

-- Да спра подписването ли? Как? Та това е станало преди петнайсет години!

Този ми се подиграваше! Копеле! Дава ми шанс, а всъщност нямам никаква надежда да се възползвам!

-- Работодателят ми не познава границите на времето и пространството, уврявам ви. Ще получите обаждане с по-нататъчни инструкции.

Имах още много въпроси, но преди да мога да ги задам костюмираният се приближи хванаме за челото и ме натисна към възглавницата. Толкова бързо стана, че не можах дори да изпищя. Очите ми се замъглиха и отново навсякъде настъпи мрак. Като че ли дочух хрипливият глас да казва нещо.

--  ... тъпа образователна система... не може да чете ... откъде да знам...

ххх

Понеделник сутрин. Отворих очи и видях джиесемът си да свети с пропуснато обаждане. Компютърът ми стоеше включен и издаде стържещ шум. Слава богу, всичко беше сън. Изтрих потта от челото си и си поех шумно въздух. Усмихнах се.

-- Е гати, съня!

Сигурна бях, че ще се смея много, когато разказвам този сън на приятелите си след време. Да, след време. Спомних си онзи хъхрещ глас. Да, след много време, може би след няколко години. Поех си отново въздух и бавно издишах. Джиесемът ми иззвъня. Протегнах се към масата да го взема и наполовината път до там ръката ми застина. Не, не можеше да я вярно. Очите ми проследиха всяко от четирите ъгълчета на листа с формат А4, който лежеше на масата. Поредното иззвъняване на джиесема ме стресна и бързо го грабнах. Приех обаждането.

-- Имаш петнайсет минути да стигнеш и да се спреш от подписването на договора, времето и пространството са моя грижа. Стигнеш ли до улицата...

Мъжкият кух глас продължаваше да шепне инструкции, но аз престанах да го слушам. Погледът ми застина на малкия кървав отпечатък от детско пръсче върху договора с формат А4.

-- Имаш само няколко опита, така че ги използвай разумно... - продължаваше гласа.

Разумно ... Разумното беше безвъзвратно изгубено за мен. Костюмираният мъж и онзи нахлул спомен бяха разрушили завинаги преградата между разума и лудостта. Но лудост или не животът ми беше заложен на ... ами на един черен Мерцедес, с който имах уговорена среща и за чиято среща като че ли закъснявах. Нямах време за философия кое е реално и кое не.

Без да губя повече време изкочих от леглото. Дразнещият шум на компютъра издрънча зад мен. Навлякох дънките си и черната блуза, набегом облякох якето си и взех ключовете ...