Доктор Вреден - глава 15

Глава 15

            Къщата на семейство Симеонови в квартал Бояна не беше никаква къща, а великолепно имение с огромен двор, който даже си имаше път за коли. Входната врата, водеща към двора, естествено бе от ковано желязо и имаше охранителни камери, заснемащи всеки, който би се навъртал около входа. Таксито влезе вътре и ни остави пред входната врата за къщата.

            Масивната дървена порта се извиси над нас. Покрай нея имаше колони от мрамор с вградени в тях изящни скулптури. Вратата бе гравирана със златни шарки. Бях напълно стъписана от колосалните размери на дома на Симеонови. Сигурно в тази къща имаше сто спални, или нещо такова. Вратата бе отворена от спретнат иконом, като за миг се почувствах във филм. Наистина ли хората живееха в такива разкошни, наподобяващи сън, места?

            -Здравей, Дими – каза икономът и Дими се засмя.

            -Здрасти, Петьо – сърдечно му каза Дими – довел съм моето момиче тук.

            Икономът леко ми се поклони, поздравявайки ме, докосвайки шапката си, сетне, вместо да стисне ръката ми, внимателно я целуна. Аз мигновено се изчервих, още повече, че този иконом бе най-вероятно по-възрастен от Дими.

            Хареса ми обаче, че икономът говореше на "ти"  на Димитър, а не му беше целувал земята пред краката. Дими хвана ръката ми и влязохме вътре, във внушителното антре с високи тавани и монументални полилеи. Разбира се, покрай Дими бях забравила, че всъщност семейство Симеонови бяха едни от най-богатите българи, или направо едни от най-богатите на Балканския полуостров.

            -Дими! – чух гласът на една по-възрастна жена и се обърнахме по посоката му. Жената бе висока и стройна, облечена в красива и елегантна тъмносиня рокля. Бялата й коса бе прибрана на сложна плетеница на главата й и на ушите си тя имаше диамантени обеци.

            Дими ме пусна, за да отиде да посрещне жената и двамата целунаха бузите си, сетне Дими с усмивка се обърна към мен.          

            -Ани, това е майка ми. Майко, това е приятелката ми, Анелия – запозна ни той и аз стиснах ръка на елегантната жена. Всеки неин жест говореше за изискани маниери и много пари. До нея най-вероятно изглеждах напълно нескопосана, с моят разпуснат кок и дънки.

            -Прекрасна е, Дими – каза майка му и аз цялата се изчервих – хайде, нека да не стърчим тук. Елате в стаята за почивка. Ще останете ли за вечеря, Дими?

            -Дап, мисля да останем, какво ще кажеш, Ани-нини?

            Чувствах се още по-неудобно от обръщението и съвсем бях червена. Не бях свикнала да общувам с толкова прилежно възпитани и богати хора като майката на Димитър, но въпреки това потвърдих, че ще се радвам да остана за вечеря.

            Тримата отидохме в стаята за почивка – огромна дневна с меки фотьойли, персийски килими и масивна дървена ламперия. Мястото беше широко над сто квадрата, по моята скромна преценка. Имаха и грандиозни френски прозорци, които гледаха към цветна градина, методично поддържана като за кралски дворец.

            Когато седнахме, тихо към нас се приближи момиче, облечено в черна униформа.

            -Какво ще желаете, госпожо Симеонова? – попита тя.

            -Донеси за всички ни чай – каза жената. 

            -Не, аз ще пия една ракия – прекъсна я Димитър и майка му го изгледа с вдигнати вежди, въпреки че дори изненадата й изглеждаше като добър маниер.

            -За вас, госпожице? – попита ме момичето, най-вероятно бе прислужничка, или нещо такова.

            -Чай е ок, благодаря – казах, сетне мигновено се упрекнах, че бях използвала "ок", което не беше напълно висшестояща дума.

            -Димитре, не съм съгласна с избора ти на питие – каза Лидия, когато момичето излезе от дневната. Той изсумтя.

            -Ти никога не си съгласна с избора ми на питие – каза той саркастично и й се ухили широко.      

            -Това е защото всеки път си поръчваш алкохол! – възмути се майка му. Аз забелязах, че той много прилича на нея и тя имаше същите изразителни, ярко сини очи.

            -Стига, ракията ти е страхотна. Точно както татко обичаше да я прави. Не мога да я изпусна за нищо на света. – каза Дими.

            -И чаят ми е страхотен, Димитре. Също е мое производство – не отстъпи тя.

            Той се засмя.

            -Страхотната ми майка – каза ми той и ми смигна, а аз съвсем се смутих. Майка му въздъхна тихо.

            -Та, Анелия – реши тя най-накрая да смени темата и насочи красивите си очи в моята посока – с какво се занимаваш, скъпа?

            -Ами… медицинска сестра съм – казах.

            -Прекрасно! – възкликна тя и погледна към Димитър, който скръсти ръце и я изгледа някак недоволно.

            -Знам какво си мислиш – каза той.

            -Със сигурност – не се забавя тя нито секунда – и съм права. Ти си я избрал, Дими, не съм я избрала аз.

            -Анелия – той се обърна към мен – кажи на майка ми колко послушен пациент съм.

            Поколебах се, а майка му ми се усмихна изящно.

            -Ами… наистина послушен пациент е, госпожо Симеонова.

            -Асен ми каза, че днес пак си се разходил до полицейския участък – каза майка му и го погледна косо – това за послушен пациент ли се брои?

            -Беше им грешен дрегера – каза той и се начумери. Зачудих се всъщност дали майка му не беше единствения човек, който успяваше да излезе отгоре на Димитър.

            -О, разбира се – отвърна майка му и елегантно се засмя – Анелия, мила, откога се познавате с Димитър?

            -Ъмм, от една седмица, госпожо Симеонова – казах аз и жената отново погледна сина си с едва прикрито учудване. Той сви рамене.

            -Тя беше болногледачка под прикритие – каза Димитър и се засмя, а в същото време ни донесоха напитките и той си глътна щедро от ракията – ммм. Така де, тя беше под прикритие, но аз я разкрих, разбира се. Сетне решихме, че няма как да продължи да работи като моя болногледачка, тъй като дяволски я харесах.

            Майка му кимна.     

            Той безцеремонно измъкна кутия цигари от дънките си. Майка му вдигна вежда.

            -Да отидем в градината – предложи тя, секунди преди той да си запали цигара в тази прекрасна дневна.

            -Става – каза Дими – айде.

            Прислужничката ни помогна да се преместим с напитките в градината на една прекрасна бяла масичка. Дими можеше на спокойствие да си запали цигарата, а майка му продължи да ми задава въпроси, като се впуснах в обяснение за предишния ми опит в медицинската кариера и за мечтите ми да уча още и да стана лекар. Това й харесваше и тя не спираше да ми задава допълнителни въпроси, а Дими кротко слушаше и си пийваше ракия.      

            -Хей, Лори – подвикна той и прислужничката се приближи до нас.   

            -Да, господин Симеонов?

            -Вземи донеси нещо за мезе.

            Въздъхнах. Димитър обаче най-вероятно си беше у дома и му беше позволено да прави каквото си иска. Той ни погледна, тъй като ни беше прекъснал.

            -Извинете, дами – той ми смигна и се ухили на майка си – да, продължавайте. Аз ще ви слушам, сякаш гледам "На кафе" с Анелия Йорданова.

            Майка му сърдечно се засмя, а аз само се засрамих. Вярно разговорът ни беше приличал на интервю.

            -Чичо! – чу се женски глас от входа към къщата и всички обърнахме поглед натам.

            Към нас, почти на бегом се приближи една красива млада жена, с дълга руса коса. Явно това трябваше да е Елисавета. Дими стана и я прегърна сърдечно, а тя се разсмя, явно наистина радвайки се да го види. Той я дръпна към мен.

            -Ели, запознай се с Анелия, приятелката ми – каза той – Ани, това е племенничката ми, Елисавета.

            Стиснах ръката на красивото младо момиче и тя ми се усмихна, напомняйки ми малко на усмивката на чичо си. Очите й бяха кафяви обаче, и тя малко приличаше и на Асен, баща й.

            -Радвам се, че си довел приятелката си да се запознаем – каза Елисавета жизнерадостно – чичо, имам толкова много да ти разказвам. Разходи се с мен!

            И тя го дръпна, а той ми смигна и се отдалечиха, разхождайки се край прекрасните цветни лехи.

            Майка на Димитър върна вниманието си към мен.

            -Анелия, скъпа – поде тя – да знаеш, Димитър не води тук която и да е. Досега съм познавала само още една от жените, с които е бил. А сигурно знаеш, че той е бил с доста жени.

            Кимнах, леко озадачена.

            -Искам да кажа – продължи тя – че изглежда си специална за него, за да те доведе да се запознаем. Радвам се за теб и за него. Успяваш ли да го поставяш на мястото му?

            И тя се засмя леко. Преглътнах.    

            -Имам още да уча – казах уклончиво, и тя ми се усмихна мило.

            -Ще свикнеш. Да, той е импулсивен и непредсказуем понякога, но ще забележиш, че цялата му непредсказуемост си има модел – каза поучително тя – просто той трудно може да седи на едно място. Обича да е активен, и го уважавам за това, особено след всички трудности заради болестта му.

            Кимнах.

            -Предположих, че е така – потвърдих аз. 

            -Само не се притеснявай да му се противопоставяш – продължи тя да ме обучава – ако не си съгласна, дръж на своето. Той е способен да се вслуша в гласа на разума, когато му е представен подобаващо.

            -Той е много ценен за мен – изплъзна се от устата ми, но усмивката на майка му блесна доволно. Явно тя искрено се радваше за сина си.

            -Това е прекрасно – каза тя.

            Малко по-късно се приготвяхме за вечерята и Дими реши да ме заведе в стаята си в това имение, за малко измъквайки ме от заръките на майка му. Останахме насаме в голяма, подредена стая, където отново имаше много негови картини. Седнах на един фотьойл.

            -Как си, Ани? Нали не е твърде натоварващо? – попита ме той и седна на масата, срещу мен.

            -Не, майка ти е очарователна жена – казах и свих рамене – друго е да се запозная със семейството ти.

            -Купил съм ти нещо – каза той и аз стъписана го зяпнах.

            -Кога си успял?

            -Рокля – той се ухили широко и взе една кутия, която седеше на масивното му бюро, и ми я подаде – ще се радвам да я облечеш за вечерята.

            Отворих кутията и за мой шок вътре имаше прекрасна вечерна рокля в червен цвят. Стъписана я извадих – беше дълга и умопомрачително красива, с вталена кройка.

            -О, Дими… - прошепнах, впечатлена, а той ме наблюдаваше гордо и усмихнато. – но.. дали няма да ми е малка?

            -Не, точно ще ти е – категорично заяви той – позволих си и да ти взема обувки.

            -Ооо, Дими…           

            Аз обожавах обувките – бяха великолепни черни лачени обувки с ток. И за мой ужас, разбрах, че са маркови. Бяха на Christian Louboutin и се съмнявах да са имитация.

            -О, не, Дими! Взел си ми Louboutin! Не трябваше! – шокирана възкликнах, а усмивката на Дими още повече се разшири.

            -Радвам се, че ти харесват.

            -Обожавам ги! Винаги съм си мечтала да имам такива! Но те са толкова скъпи!!

            -Вчера получих едни пари, затова си викам, че трябва да зарадвам момичето ми – каза ми той.

            -Господи, повече никога не го прави. Тези обувки струват над хиляда лева!

            -Ммм, 850 долара, да бъдем точни – каза той.

            Лицето ми цялото беше почервеняло.

            -Спокойно, няма да мога да ти купя цяла колекция дизайнерски обувки – бързо каза той и се засмя – нямам нелимитирани ресурси.

            Бях напълно смутена и ми отне близо половин час докато се свестя, като през цялото време повтарях на Димитър никога повече да не ми прави скъпи подаръци, и накрая той се съгласи и даже ми се извини, от което пък ми стана жал и почти се разплаках. Осъзнавах, че най-вероятно в момента съм в нещо като истерия, защото никога не бях виждала на живо обувки на Louboutin и фактът, че в момента можех да обуя един такъв чифт на краката си ме главозамайваше. Димитър през цялото време се забавляваше на емоциите ми и се смееше от сърце всеки нов път, когато му казвах "Никога повече не го прави".

            Сетне облякох червената рокля, за да видя дали ми става, и тя прилепна по тялото ми перфектно моя размер. Обула обувките и с тази рокля за момент се почувствах като принцеса.

            -Ще ми позволиш ли да направя косата ти? – Дими изведнъж се беше оказал зад мен, докато стъписана се оглеждах в едно голямо огледало в гардеробната му.

            Той ме целуна отстрани на врата, изпращайки тръпки по цялото ми тяло. Той нежна разпусна небрежния кок от косата ми и отново я повдигна от врата ми. Целуна ме пак – аз цялата бях настръхнала. Ръката му се плъзна по талията ми и усетих допира му през тънката материя на роклята. Той продължи да ме целува.

            -Не искаш да скъсаш роклята ми – казах аз, въпреки че бе разпалил страстта и в мен – подарък ми е.

            Той се засмя до врата ми и краката ми почти се подкосиха. Той ме завъртя за талията към себе си и страстно ме целуна по устните, притискайки тялото ми към своето със своята неочаквана сила. Въпреки това се възпирах да му се отдам, но той бе настоятелен.

            -Дими… роклята – прошепнах му между целувките, а сърцето ми тръпнеше в очакване.

            -Ще я махна внимателно – прошепна той съблазнително до ухото ми.

            Той бавно разкопча ципът откъм гърба на роклята. Потръпнах, като той свали нежната материя от мен. Остави ме с обувките на Louboutin. Сетне ме повдигна от земята и аз обгърнах кръста му с крака, подивявайки. Бях по черното си бельо и с тези обувки се чувствах невъобразимо секси.

            -Колко си красива – задъхано ми каза Дими, сетне ме понесе през гардеробната. Хвърли ме на огромното си, меко легло, и свали бялата си тениска, сетне се надвеси над мен и продължи страстно, но същевременно нежно, да ме целува по тялото. Подлудяваше ме, затова аз протегнах непохватно ръце към копчето на дънките му. Осъзнавах, че вече съм го възбудила и явно той прекалено много ме харесваше с червена рокля. Отбелязах си на ум, че трябва да нося повече червено.

            -Господи, Анелия – прошепна ми той и се намеси да ми помогне с копчето на дънките, с което не успявах да се справя. Засмях се свенливо, но после забравих за смущението си, когато Димитър отново ме заливаше с непрестанните си, нежни и внимателни целувки.

            -Ще закъснеем… за вечерята… - успях да кажа между ласките му.

            Той се засмя дяволито.

            -Не ми пука! – каза и продължи да ме целува, след което напълно свали дрехите си. Обгърнах тялото му с крака, нетърпелива и жадна за него.

            По-късно Дими се излегна на леглото по гръб за да си поеме дъх, аз също не можех да се помръдна – беше ми приятно и отпуснато, и все още бях с прекалено сексапилните обувки. Реших все пак да ги сваля и се завъртях към Димитър, милвайки го по гърдите. Той сложи свойски ръка на талията ми.     

            -Моя си – прошепна ми той и очите му пламнаха.

            -Дими, ами вечерята? – попитах го.

            Той изсумтя.

            -Чакай малко да си почина – заяви той – не съм първа младост.

            Засмях се, той също, и ме придърпа да се гушна до горещата му мека кожа. Сложих ръка на гърдите му, а той се зае да си играе с кичури от косата ми. Чувах силните удари на сърцето му, което отново биеше твърде бързо, но пък това трябваше да е нормално. Отново аз бях била центъра на вниманието, осъзнах. Той винаги ме поставяше на пиедестал, когато правеше секс с мен. Сякаш всичко важно в момента бе аз да се чувствам страхотно. Не мислех, че всъщност съществуваха такива мъже, но явно да. И в най-смелите си мечти аз не бих си представила такава любов и отдаденост.

            -Дими… - повиках го по едно време – ти си напълно сигурен, че си стерилен?

            -Напълно сигурен, уви – каза той – притеснена ли си?

            -Не, просто се усетих, че не ползвахме презерватив – заявих, осъзнала, че дори не се бях сетила за това.

            -Няма страшно – прошепна ми той.

            -Ммм – отново му се сгуших и притворих очи, отпускайки се в прекрасните усещания на тялото ми и на близостта до голия Димитър. Дори не бях обърнала внимание, че вратата не беше заключена.