Глава 2

              Все още вцепенена, се взрях в мъжа пред мен.

            Димитър Симеонов бе един изключително привлекателен мъж, което изобщо не очаквах. Беше висок и слаб, със средно дълга руса коса и огромни сини очи. Чертите му бяха някак нежни, но не и погледът му, който бе остър и плашещ. Нямаше изобщо да мога да лъжа срещу тези очи. Пристъпих още една-две колебливи крачки към него и го огледах от главата до петите. Беше обул спортни маратонки Найк, и за мое огромно учудване – клин в черно – и отгоре бе с прохладна черна риза, разкопчана отпред. Виждах стегнатото му тяло. Той не изглеждаше болен!

            Усмивка разцъфна на лицето му, преобразявайки вече умопомрачителния му външен вид в почти неустоим. Въпреки страхотното му излъчване обаче забелязах някои признаци на болест у него – лицето му беше прекалено изпито, под очите му имаше тъмни кръгове, кожата му беше бледа и той се подпираше на парапета, сякаш му е трудно да стои прав. Но пък краката му бяха доста добре оформени, и колкото и да ми беше неловко да гледам мъж в клин, някак си заслужаваше.

            Не, Анелия, спри се – помислих си – този човек ти е пациент, не ти е някой, с когото си излязла на среща.

            Димитър тръгна към мен с дългите си крака и се приближи мълниеносно.

            -Имате ли нужда от помощ с куфара? – попита ме той и аз зяпнах.

            -А, не – побързах да му кажа – всъщност, господин Симеонов, аз…

            Лицето му помръкна, щом чу фамилното си име и той се намръщи доста страховито.       

            -Аз съм новата ви асистентка! – леко притеснена избъбрих. Той ме гледаше настойчиво.

            -Аз казах на брат ми, че не ми трябва асистентка – нацупи се той.

            -Човек като вас със сигурност има нужда от асистентка – опитах се да оправя положението – иначе кой ще организира всичките ви бизнес срещи и…

            -Спри с това "вие", по дяволите – каза той и изсумтя – да, имам нужда от асистентка, прекрасно. Хайде, ела да ти занеса куфара в хотела.

            Той го взе безапелационно и го помъкна на обратно през площада, а аз се притесних, че ще му е тежък – отблизо той наистина изглеждаше сравнително кльощав.

            -Ъм, недейте, господин Симеонов, нека аз да го дърпам – настоях аз и той ме изгледа, вдигайки едната си вежда. Сините му очи бяха нереално кристално ясни.

            -Защо? – попита той, сякаш искрено недоумяваше защо не му позволявам да ми носи куфара.    

            -Вижте, наясно съм, че страдате от някакво заболяване – казах аз, опитвайки се да не звуча медицински – не искам да се нараните.

            -Оф, глупости – изсумтя той отново и продължи напред с куфара ми – аз не страдам от нищо, малката. Страданието не е нещо, което изпитвам.

            Загледах се шашната в гърба му.

            -Ами добре – свих рамене аз. Усещах огромния му инат още от първите пет минути, които бяхме прекарали заедно. Може би трябваше да развия умението си да отстоявам позиция пред тези силни сини очи.

            Димитър донесе куфара до стаята си в хотела и го остави до вратата с въздишка. Сетне избърса няколко капки пот от високото си чело, погледна ме и ми смигна, а аз усетих как червенина плъзна по лицето ми.

            -Ще ти уредя стая – каза той – но първо.. хайде да отидем на плажа. Не ми се представи, между другото, как се казваш?

            -А-Анелия – заекнах аз – Анелия Йорданова.

            -Приятно ми е, Анелия – той ми се усмихна дяволито и стисна ръката ми – викай ми Дими.

            -Д-добре, Д-дими.

            -Искаш ли да ти уредя и логопед за заекването? Сигурно е проблематично…

            Лицето ми вече най-вероятно бе станало мораво.

            -Ъмм, не благодаря – опитах се да кажа гладко – значи… отивате на плажа, а аз ще ви асистирам с багажа.

            -Права си, не мога да нося тежко – заяви той и аз го зяпнах. Досега бе носил тежкия ми куфар от площада до тук, минимум десет минути, и дори го беше качил по стълбите до третия етаж. Този човек наистина бе много странен. Забелязах, че има тънко златно синджирче на врата си и че кожата на гърдите му е гладка и мека. Той се ухили широко.

            -Как ме гледаш… сякаш съм кебапче! – каза той и аз избухнах в смях, като същевременно още повече се смутих.

            -Не, не господине..  

            -Дими.

            -Ъм, не ви гледам така, Дими.

            -На "ти" ми говори, моля – каза бързо той – да вървим!

            И с енергична крачка той пое към изхода от стаята. Аз го последвах, напълно онемяла. Той ме поведе към плажа, все така облечен с клина и свободната риза (която ми напомняше на нещо индийско, което хората, които практикуваха йога, биха носили), и се настанихме, без кърпа, на горещия все още пясък. Слънцето скоро щеше да залезе.

            -Леле, колко ми е горещо, хайде Анелия, да се изкъпем! – каза той ентусиазирано и ме грабна за ръката, задърпвайки ме към водата. Аз усетих, че съм се разсмяла на импулсивното му, и наистина детинско, поведение. Влязохме във водата с дрехите. Смеех се до пръсване, забравила напълно къде се намирам, а Димитър започна да ме плиска с водата и да ми се хили. Наистина не се държеше като четиридесет и шест годишен мъж, пък и не изглеждаше чак на толкова – имаше младежко излъчване и лековато, весело поведение. След като поиграхме малко във водата обаче, той внезапно реши, че трябва да излиза и бързо се запъти към сушата. Последвах го, озадачена, а той седна тежко на пясъка и даже легна, както беше с мокри дрехи и коса. Загледах се в лицето му, опитвайки се да преценя дали пък хладната вода не му беше влошила здравословното състояние.

            -Добре ли си? – попитах го, леко притеснена. Той затвори клепачи за секунда, сетне седна и ме погледна намръщено.

            -Трябва да се прибера в хотела – каза той. Забелязах, че държи едната си ръка встрани на корема, малко под ребрата. Изглеждаше сякаш го боли, но сигурно нямаше да си го признае, помислих си.

            -Хайде – подадох му ръка – ще ти помогна.

            Той обаче игнорира протегнатата ми ръка и се изправи на крака сам, след което бързо тръгна нагоре към хотела.

            Влезе като фурия в стаята и остави вратата отворена, за да го последвам, докато аз се чудех защо не бях прочела тетрадката с лекарствата по-рано.

            -Ъм, Дими, всичко наред ли е? – настоях аз.

            Той, невъзмутимо от присъствието ми, започна да сваля мокрите си дрехи, при което аз дискретно му обърнах гръб.          

            -Срам ли те е да се събличам в твое присъствие? – попита той, някак дрезгаво, и аз усетих, че отново успява да ме засрами, но не помръднах.

            -Редно е да ти оставя лично пространство – заявих.

            -Ммм, добре тогава – той се засмя, и сетне се закашля и цялата настръхнах. Имаше ужасяваща кашлица, която веднага напомни на медицинското ми ухо за инфекция или нещо подобно.

            -Дими, имаш много лоша… - започнах аз.

            -Не, нямам нищо лошо – прекъсна ме той и чух как матрака на леглото изскърца под тежестта му. Обърнах се, само за видя, че беше успял да се преоблече с прохладно изглеждащо широко долнище на пижама, но беше гол нагоре. Леко се зави с чаршафа и въздъхна.

            -Ще имам криза – обяви той.

            Вдигнах вежди, а сърцето ми, незнайно защо, прескочи един удар.

            -Дефинирай "криза", моля те – казах му, чудейки се дали не е време да пие някое от лекарствата – мога ли да ти помогна?

            -Да, можеш – той отново се закашля и ме изгледа с едно око, когато пристъпът на кашлица стихна – можеш да седнеш до мен и да ми пееш.

            Примигах стъписана, но се приближих до леглото му и седнах. Протегнах ръка към челото му, за да проверя за висока температура, тъй като инфекциите обикновено бяха съпровождани и от треска, но той бързо хвана ръката ми и ме изгледа остро. Хватката му беше  топла.

            -Но… - усетих, че се изплъзва от устата ми.

            -Спокойно – каза той пресипнало – работата ти на асистентка не включва да ми мериш температурата. Плюс това говоря само за болка, като казвам криза. Болезнен момент, който ще мине от само себе си. Аз не обичам да се тъпча с обезболяващи, пък съм и издръжлив. Ще ми помогнеш, ако пееш.

            -Но аз… аз не мога да…

            Той стисна очи внезапно и се завъртя с гръб към мен, прибирайки коленете си нагоре към брадичката. Изпъшка, а аз стиснах устни.

            -Няма ли все пак лекарства, които да пиеш? – настоях аз.

            -Млъкни – сопна ми се той през стиснати зъби – или пей, или излез.

            -Д-добре, ще пея – казах.

            -Плюс това, за твоя информация, имам медицински екип наблизо, пълен с висококвалифицирани лекари, които си мислят, че успешно се крият от зоркия ми поглед – избърбори той.

            Седнах на леглото до него и трескаво затърсих какво да му изпея из главата си. Бях убедена, че сигурно има лекарство, което да може да пие, но той определено бе инатлив и нямаше да ми позволи, а пък ако видеше тетрадката, сигурно щеше да ме изгони и да остане сам, когато имаше нужда някой да го наблюдава и да е готов да помогне. Запях първата произволно дошла в главата ми песен – една на италианското трио Il Volo. Димитър сякаш измърка доволно, но може би си го бях въобразила. Сетне продължи да диша тежко и да търпи със стиснати зъби нещо, което изглеждаше като доста голяма болка. Виждах капчиците пот по откритият му от чаршафа гръб. Наблюдавах пациента си и пеех.

            След около два часа – в които половината време пеех, другата половина той успяваше да заспи и да мога да млъкна – той започна да се подобрява и видях как болката го отпусна. Той се обърна към мен и ми се усмихна уморено и някак замаяно. Погледът му ми се видя замъглен, а красивото му лице бе потно. Но това бе един наистина красив мъж, замислих се разсеяно, докато оглеждах приятно очертаните му скули, дълбоките очи и правилния нос. В русата му коса имаше малко сиви кичури, а бръчките на лицето му се концентрираха около очите и устата, сякаш бе прекарал цял живот смеейки се. Придаваха му весел вид, дори когато бе уморен и почти припаднал на леглото си.

            Димитър се поизправи.

            -Мерси за пеенето – каза той и веселост проблесна в кристално сините му очи – искаш ли отново да излезем? Въпреки че е малко късно.

            Преглътнах. Допреди съвсем малко лежеше, присвит от болка, а ето го отново – готов да излезем някъде. Усещах как му се възхищавам, и даже не вярвах дали такива хора съществуват.

            -Какво ще кажеш да поседим на терасата, Дими? – попитах го, опитвайки се да измисля начин да отклоня мисълта му от излизането. Може би наистина беше като дете в тяло на възрастен мъж, при това много привлекателен възрастен мъж. Прекъснах мигновено мисълта си и тръснах глава лекичко, опитвайки се да изпратя всички мисли от този тип в дъното на съзнанието ми.

            Той ми се усмихна.

            -Да, може да се опознаваме – каза ми той и стана от леглото, отново изпълнен с енергия. Седнахме на терасата и приятният летен нощен въздух погали лицето ми. В далечината се чуваше жива музика, певица, която пееше "Люлякови нощи".

            -О, тази песен толкова я обожавам – каза ми Димитър. Забелязах, че е измъкнал отнякъде кутия с цигари. Зяпнах ги, потресена, но той невъзмутимо извади една и я запали.

            -Мислех, че имаш проблеми с белите…

            Той ме изгледа остро.

            -Спри. От 46 години живея с тая болест – каза небрежно – знам си лимитите.

            -Нима? – вдигнах една вежда, но не се осмелих да кажа още нещо срещу тези опасни очи. По някакъв начин този мъж ме омагьосваше с погледа си, особено когато бе така концентриран върху мен. Сякаш огъваше самата реалност около себе си. Преглътнах, попаднала в плен.

            -Та така – каза той и вдиша от цигарата си, сетне уморено се отпусна назад на пластмасовия стол. Заради богаташкия му  произход очаквах, че хотелът ще е петзвезден и много скъп, но той бе само три звезди и стаята, която Димитър бе заел, беше малка и спретната – кажи ми нещо за себе си? С какво се занимаваше, преди брат ми да те наеме за моя асистентка?

            -Ъмм… с разни работи,  подобни на тази – казах, притеснена да не се наложи да влизам в подробности, тъй като мозъкът ми не можеше бързо да измисли достатъчно достоверна лъжа за предишния ми професионален опит.

            Той не гледаше към мен в момента, а бе насочил погледа си напред към морето. Добре, че не ме фиксираше отново с тези очи, защото сигурно щях да му  разкажа целия план на брат му.

            -Аз съм се занимавал с много неща също – каза той и въздъхна – какво ли не, смея да кажа.

            -Какво например? – поинтересувах се аз, но сърцето ми все още неспокойно трещеше.

            -Ооо, какво ли не – повтори той и се засмя, сетне елегантно тръсна цигарата си в пепелника на пластмасовата маса в бял цвят. Прокара свободната си ръка през кичурите руса коса, стигащи до малко над раменете - бяха леко чупливи и блестяха. Този човек имаше страхотна коса. – бях фризьор за около шест месеца. Бил съм и активист, но това беше отдавна… после за малко бях програмист. Бях китарист в бар…

            -Сериозно ли? – шашнах се аз – ти можеш да свириш на китара?

            -Да, горе-долу – скромно каза той и се усмихна леко, показвайки ми чаровните си трапчинки. Сърцето ми още повече се развика, а аз започнах силно да се смущавам. Едно гласче в главата ми непрекъснато ми напомняше, че не трябва да лъжа този човек – като се върнем в София, мога да ти посвиря, ако искаш.

            -О, да, моля те! – въодушевена казах – ами значи си правил и прически?

            -Бях колорист, по-скоро, и стилист. Много малко съм подстригвал, не ми харесваше толкова – той сви  рамене – но пък обичам цветни коси.

            Прехапах устна. Дали всъщност той не беше гей? Не излъчваше никакви такива вибрации, разбира се, изглеждаше мъжествен и просто добре възпитан, с богаташки маниери… но пък чак стилист?

            За секунда се заслушахме в музиката, идваща от заведението, и се усмихнах, осъзнавайки ситуацията: седях на терасата на обикновен хотел, с един наистина необикновен мъж, и се чувствах нереално приятно. Не трябваше да продължавам да се привързвам, но този Димитър сякаш ме омагьосваше.

            -Трудно ли е? – не се сдържах аз – с такава ужасна болест?

            Очаквах да ме среже, но той само ме погледна спокойно.

            -Това винаги е било част от мен – каза той – границата понякога е доста тънка. Да насиля тялото си, или да си почивам? Обикновено избирам насилието – той се засмя – но не винаги. Все пак аз не съм самоубиец, а точно обратното… може би прекалено много обичам живота.

            -Имаш ли деца? – попитах и погледът му за секунда помръкна, преди той отново да ми се усмихне.

            -Не, аз съм стерилен, мила – каза той и аз трепнах. Защо ме нарече "мила"?

            -Ооо.. извинявай – смутих се.

            -Няма  проблем. Вече съм го приел. Пък и имам племенниците ми. Борис и Елисавета. Прекрасни деца, въпреки че вече са големи, де. Ели е на 24, малкия е на… 21? Смятай, колко бързо минава времето! – възхити се той и аз отново се засмях. Поведението му ме караше искрено да се забавлявам.

            Той се вгледа в мен, внезапно замислен, след което кимна на себе си. Примигах.

            -Много си красива – заяви той и лицето ми мигновено почервеня. Не бях свикнала да ми правят такива комплименти, за повечето мъже може би изглеждах твърда дребна и лишена от сексапил.. не бих нарекла себе си "красива", просто защото по-скоро изглеждах "сладка", но… Димитър ме гледаше, сякаш го привличам. Прочистих гърло сред възцарилата се краткотрайна тишина. Той отново обърна лице напред.  Виждах ситни капки по челото му, на който той не обръщаше внимание. Медицинският ми нюх се обади отново и нямах никаква идея как мога да върша работата си, докато се преструвам на асистентката му и той ми прави комплименти. Дали имаше навика да спи с асистентките си? Изглеждаше като самоуверен мъж, който би имал много връзки с жени едновременно.

            Той загаси цигарата в пепелника и се изправи от стола си, подавайки ми ръка.

            -Да потанцуваме? – попита ме той, отново стъписвайки ме – тази песен е също една от любимите ми.

            Пространството около нас бе огласявано от песента "Топъл дъжд". Хванах ръката на Димитър, чудейки се дали е правилно да танцувам с него, или да го отрежа. Той хвана кръста ми и уверено ме поведе в нежен танц. Смущението ми ме накара да го настъпя един път, при което той само тихичко се засмя. Докосването му беше топло и силно, а той определено знаеше как да танцува. За момент, само за момент, си позволих да спра да се тревожа и да се отпусна в ръцете му. Просто танц. Просто един нежен, красив танц между един мъж и една жена.

След като песента свърши, аз едва можех да дишам и не защото не бях във форма за танцуване, а защото имаше нещо в Димитър, което ме подлудяваше. Дали беше необичайният му, силен парфюм? Или пък жилавите мускули на тънките му ръце, осветявани от уличната светлина долу? Или пък беше увереният начин, по който той ме водеше в танца? Преди най-добрата ми приятелка Диди ми беше казала, че по-възрастните мъже са много по-романтични от връстниците ни, но не й вярвах и никога не бях си и мислила, че ще съм привлечена от някой, осемнадесет години по-възрастен от мен.

            Димитър внимателно пусна кръста ми и ми се усмихна прекалено интимно, на около педя разстояние от лицето ми. Трябваше веднага да сляза на земята, опитах се да отстъпя назад, но тялото ми не се подчини. Имах обсебващото чувство, че той искаше да ме целуне, но той само продължи да се усмихва и след един миг се отдръпна от мен и седна обратно на стола.

            -Мисля вече да си лягам… - казах аз – мога да спя на дивана.

            -Не, няма да спиш на дивана – каза той и отново се изправи, извисявайки се над мен с високата си фигура. Забелязах, че седи с изправен гръб, осанката му беше величествена и самоуверена. Ала аз трябваше моментално да спра да се прехласвам по него! – отивам да ти уредя стая. Само изчакай за момент.

            И той излезе с дългите си крачки.

            Седнах, стресирана, на стола и докоснах една ръка до разтуптяното ми сърце. Не можех да позволя на този мъж да ме омагьоса. Само дето… някак усещах, че нямам контрол над чувствата, които той пораждаше у мен. Как, по дяволите, щях изобщо да си върша работата?!