ГЛАВА ТРЕТА

ВЛЮБВАНЕТО В КАРОЛИНА

Ню Йорк

18,00 ч.

  След три месеца скръб и тъга по изчезналия му баща Вези реши да отиде на партито организирано от благотворителна фондация Бъди добър, на която майка му Беатрис Бронксли беше член. То се провеждаше всяка година и събраните дарения от присъстващите гости се разпределяха според нуждите на африканските и азиатските клонове на фондацията. По традиция присъстваше елитът на града и страната, кметът на града, губернаторът на щата, известни личности, филмови звезди, бизнесмени, милиардери филантропи, известни спортисти и хора на изкуството и науката.

  Младият Бронксли се погледна в огледалото закачено на стената във фоайето на дома му и прокара пръсти през черната си гъста коса. Леко я заглади и пак се огледа. Хареса се как изглежда и как му прилягат тъмносиният фрак и папийонката.

– Шефе, готов ли си? – попита го бодигардът Боби, който стоеше до входната врата на къщата. 

– Стига с това шефе!

– Така облечен...

– Точно съм в добро настроение, за разлика от вчера – изгледа се отново в огледалото той. – Това е вечерта на майка ми и аз трябва добре да изглеждам. Да вървим.

  Много често младите мъже обичат да се оглеждат в огледало, особено преди да отидат на среща или важно събитие. Според проведен експеримент в английския магазин Харолдс в Лондон на поставено огледало на втория етаж, до входните стълби, се огледали шестдесет и осем процента млади мъже и тридесет и два процента млади жени от клиентите дошли да пазаруват в магазина. Разликата между тези проценти се покривала от продължението на времето за гледане – повече мъже се оглеждали в огледалото, но за по-кратко време. При жените било обратно – по-малко жени се оглеждали, но за продължително време.

  Шофьорът Били беше запалил двигателя на лимузината Линкълн и я беше паркирал пред стълбите на входа на къщата.

  Вези излезе от дома си, слезе по стъпалата и се качи в отворената задна врата. Боби я затвори след него, седна отпред при шофьора и му нареди да тръгне.

  Колата потегли в посока към семейното имение Парк вю резиденс на фамилия Бронксли, за да може той да качи малката си сестра Бетина и по-голямата Елизабет. Щяха, заедно, да отидат на благотворителното парти.

  Двете момичета очакваха провеждането на благотво-рителното събитие с нетърпение и се приготвяха за него. Цял следобед си правиха прически, обличаха едни рокли, после ги събличаха и най-накрая се гримираха. През това време не пропуснаха да си поговорят за момчета. Бети живо се интересуваше от новия приятел на сестра си Никълъс. Лизи нищо не й сподели, освен че той я бил целунал нежно и страстно преди два дни за лека нощ.

  Благотворителното парти беше започнало когато Вези Бронксли и сестрите му наближиха вратата на залата. Той влезе вътре прегърнал и двете момичетата. С лявата ръка бе прегърнал Бети, а с дясната Лизи.

  Притисна ги с двете си ръце към себе си и каза:

– Милички, колко ви обичам! Имам най-невероятните и красиви сестри на света.

– Вези, и ти си страхотен брат! – отвърна му нежно Лизи.

– Ти си, много добър и красив брат! – каза и по-малката Бети.

  Той само се усмихна, тук думите бяха излишни.

  Голяма част от гостите беше с гръб към тримата новодошли пр испазване на двумутрова дистанция и с предпазни маски на лицата срещу евентуално заразяване с коронавирус SARS-CoV-2. Всички се бяха заслушали в приветственото слово отправено до присъстващите на благотворителното събитие от госпожа Беатрис Бронксли, която освен член на борда беше и говорител на фондацията и която беше застанала на трибуната:

– ...гарантираме, че ще бъдат разпределени справедливо между всички деца и нуждаещи се. Надявам се, че всеки един от нас би направил дарение за да подпомогне каузата за децата по света. Благодаря на всеки един от Вас!

  Внучката на милиардера Ричард Стоктъм Джени слушаше внимателно словото, но след като съзря Бронксли и сестрите му се насочи към тях.

– Вези, толкова съжалявам за баща ти. Да знаеш, баща ти ще се намери. Не е мъртъв! – каза тя. Погледът й се насочи към сестрите му. Приближи ги. Докосна лактите на Бети и Лизи последователно.

– Мила, Джени, благодаря ти за подкрепата. Аз знам, че е жив – с надежда в гласа й отвърна след секунди той.

– Знаеш ли, нощес сънувах баща ти. – Тя го хвана под ръка и се отдалечиха от сестрите му. – Беше яхнал бял кон и играеше поло с някакви мъже, смееше се и въобще не приличаше на умрял.

– Недей, ще ме разплачеш – тихо отвърна той. – Мъжете, не бива да плачат.

– Ще си дойде в къщи, ще го прегърнеш и наистина ще изиграете една игра на поло – уверено продължи тя. – Вярвай ми!

– Толкова си мила, скъпа Джен и добра.

  Към тях се приближи майка му Беатрис, която беше приключила с приветственото слово и която бе търсила измежду гостите дъщерите си и ги беше нацелувала, след като ги откри. Доближи се до Вези и младата жена. Попита я:

– Джени, как си?

– Благодаря, чувствам се добре. Това което правите Вие и фондацията за бедните, госпожо Бронксли е много благородно.

– Радвам се, че подкрепяш нашата кауза и даренията за децата Джени – отвърна домакинята на събитието.

Момичето обърна глава към Вези и се усмихна:

– Отивам при Тики и Каролина.

  Двамата с майка му се разходиха из залата и отвърнаха на поздравите отправени към тях от някой гости. След време се присъединиха към група разговарящи. Това бяха кметът, неговата съпруга и шефът на полицията в града. Разговорът който те водеха помежду си беше относно безопасността на децата ученици и по-точно безопасноста им в училищата относно пандемията с коронавируса.

– Всеки един ученик има право да учи безопасно в своето училище и да не се страхува от тази пандемия. Народът на САЩ трябва да иска обеззаразяване на всички класни стаи и коридири в училищата и охрана във всяко училище. Мисля че американският народ ще сметне за налудничаво да не постъпим така. Това е единственото което може да гарантира безопасността на учениците и персонала в училищата – изрази мнение кметът Добсън.

– Да, така е кмете! – потвърди думите му полицейският комисар Робинсън. – Работим в момента с директорите и Националната асоциация за да осигурим безопасността на децата ученици в училище срещу заболяване  причинено  от  коронавирус (COVID-19) и кой са начините на заразяване и превенция на разпространението. В управлението ни има Отдел за ученическа безопасност. Задачата на този отдел е да създава безопасна среда и възможности за обучение и благоприятен учебен процес.

– Това е добра новина господин Добсън, – включи се в разговора и Беатрис Бронксли. – И аз, лобирам за правото да се разработят планове за действие в извънредни и кризисни ситуации като добър способ за предотвратяване на бъдещи пандемии.

– Вземаме превантивни мерки, госпожо Бронксли – продължи кметът. – Ще настояваме Конгресът да отпусне средства и да координира усилията нив тази насока.

Част от присъстващите на благотворителното парти бяха наобиколили кмета, полицейския комисар, Беатрис и Вези Бронксли.

Към тях се насочи дядото на Джена милиардерът Ричард Стоктъм. Той не носеше предпазна маска на лицето си.

– Вези, Вези... Вези! – каза той и хвана дясната му ръка, после го издърпа настрани. – Ужасно съжалявам за смъртта на баща ти...

– Баща ми, не е мъртъв! – прекъсна го той.

– Искрено се надявам да е така, но вече минаха три месеца. Не искам да те натъжавам, обаче това е дълъг период за всеки безследно изчезнал.

– Наистина е доста време. Аз го очаквам да се върне. Нещо му се е случило и затова е в неизвестност.

– Имам известни подозрения в тази насока и точно затова искам да поговоря с теб след един месец. Ще можеш ли да дойдеш на вечеря у нас на двадесет и първи? На двадесети ще се върна от есенната ми ваканция в Швейцария – уточни той.

Вези погледна дисплея на смартфона си, кликна на календар, прегледа менюто и отговори:

– Да, тогава мога. Записвам си датата в бележника на паметта.

– Добре, ще те очаквам. Сега, трябва да поговоря с полицейския комисар – каза Стоктъм, обърна се и приветливо махна с ръка на близкостоящия началник Робинсън.

Беатрис наблюдаваше отстрани с интерес срещата и разговора на сина си. Приближи се към него и му каза:

– Внимавай с тази стара лисица Стоктъм. От баща ти знам, че е много лаком. Успя да отдалечи бащата на Джени от бизнеса си.

– Майко, и ти ли сега?

– Внучка му е добро момиче – продължи тя, – но дядо й със сигурност е много потаен и двуличен. В началото на азиатската финансова криза през двехиляди и осма година се опита да изкупи на борсата всички акции на Интер прима. Пази се от него защото той е опасен мъж, когато става дума за пари. Не му отговаряй ако те заговори на тема пари и бизнес.

– Вярно! Сега се сетих, че искаше да купи голяма част от акциите с право на глас – спомни си Вези.

– Не прибързвай и разговаряй с него, все едно, че играете партия шах. Там първо се мисли и тогава се мести фигура – посъветва го майка му.

– Обичам те! Не се тревожи – прегърна я синът й и се отдалечи.

  Вези си спомни какво му каза Джена: „Отивам при Тики и Каролина”. „Нима, тази красива брюнетка е на бала?” – се запита и мисълта, че тя е тук го заинтригува. Веднага я потърси с поглед сред множеството от гости. Забеляза една група от смеещи се момичета близо до шведската маса. Огледа ги добре но не разпозна в тях брюнетката. Погледна надясно и тогава я видя да стои права. Позна я веднага.

  Младият Бронксли си спомни как докосваше с пръсти кестенявите й коси, когато се беше облегнала на перилата на палубата на яхтата Магнитолиа. Тогава тя му се стори много красива и излъчваща нежност.

  Сега, Каролина Уилямс се беше изрусила и беше хванала косата си на висок кок. Облечена бе в тъмносиня дълга плюшена рокля с плитко деколте и кожени презрамки. Беше кръстосала ръце под гърдите си и съзерцаваше наредените фотоснимки от изложбата „Децата на Африка“ на африканския фотограф Хабе Мадумба.

  На стелажа, на който бяха подредени изложбените фотоси, беше поставена и една снимка озаглавена Пясъчна шейна.      Едно тригодишно еритрейско дете беше седнало на една празна и сплескана десетлитрова бутилка от минерална вода, а друго на по-голяма възраст беше вързало гърлото на бутилката с въже и го теглеше върху пясъка.

  Вези се приближи до младата жена, но тя не го видя понеже бе с гръб към него.

– Колко са изобретателни децата – каза той и застана от лявата ѝ страна.

– Да, това е истина. Нямат достатъчно вода за пиене, а се забавляват с празна бутилка. Все едно казват на богатите: И да ни оставите да умрем от жажда пак ще се забавляваме. Каква дълбока и силна фотография.

– Няма как да стане това. Фондация „Бъди добър“ изпраща всеки месец по един кораб натоварен с бутилки българска минерална вода за Еритрея.

– Това е страхотно! Радвам се, че тази вечер и аз ще мога да помогна с чек за каузата.

– Не само си много красива но си и много благородна – заговори я младият мъж.

– Съжалявам, за изчезването на господин Бронксли!

– Ти каза изчезване? Всички останали с изключение на Джен казват, че е мъртъв. Аз, не го вярвам.

Тя замълча защото си представи тъгата и мъката които изпитваше той.

– Каролина, яви ли се на прослушването за чалга певица на което те препоръчах?

– Да, благодаря ти. Одобриха ме. Имам записани пет песни. Може и албум да издам скоро.

– Под кой псевдоним пееш?

– Кара.

– Харесва ми. Дай да те чуя! – помоли я той и ѝ подаде неговия смартфон.

  Тя го взе, отвори страницата на платформата Ю Тюб, изписа сценичното си име и кликна върху песента „Нощ за двама“.   Разнесе се приятен ритъм на поп фолк балада.

  Бронксли внимателно изслуша парчето и каза:

– Притежаваш плътен и разпознаваем глас. Мисля че е мецосопран. Имаш богати гласови възможности и според мен си способна да пееш различни стилове музика чалга, попфолк, фолклор и фолк рок.

 – Аз искам да ти благодаря за оценката – погледна го в очите тя. – Заради твоя съвет се пробвах на кастинга и заради теб запях. Трябва да си горд.

– Чичо ти, нямаше ли бизнес тук? – запита я Вези.

– Чичо Рос притежава... по-точно, наскоро купи картинна галерия за европейска, руска и украйнска живопис и скулптура на Мадисън авеню.

– Невероятно. В моя дом в Ню Йорк нямам нито една руска или украйнска картина. Аз съм почитател на картините с исторически жанр от Едмънд Лейтън, на викторианските картини от Алфред Стивънс, на портретите от Джордж Уотс и на Салвадор Дали. Картинната ми галерия, голяма част наследих от дядо ми, е от 18 век, 19 век и разбира се от 20 век.

– Заповядай във вторник от десет до шест часа и ще ти продам няколко.

– Добри ли са?

– Възхитителни са! Ще видиш Егон Шиле, Густав Климт, Айвазовский, Чашник и Алтман от 1920 година. Филонов, Гончарова и Ларионов. Картини и скулптури на лидера на украинския авангард Василий Ермилов... когато наричат „украинския Малевич”, а други са склонни да го сравняват с Пикасо. Имам и негови произведения създадени в съавторство с Ел Лисицкий. Руският пазар на картини е един от най-печелившите в момента. Всяка година поскъпват с около двадесет до тридесет процента. Моят чичо Рос който живее в Лондон и е запален колекционер пътува често до Русия и оттам купува евтини платна и скулптури.  

– Една картина струва толкова колкото куратора на изложбата те накара да платиш за нея. Това е клише, но според мен е истина. С удоволствие ще дойда – прие поканата Вези.

  Каролина бръкна в дамската си чанта и извади холдер за визитки, дръпна една и я подаде на събеседника си.

  Младият Бронксли я взе и прочете: галерия Европейска рапсодия, картини и скулптури, Каролина Уилямс, куратор.

***

Ню Йорк

6,15 ч.

  Във вторник сутринта Вези се събуди рано. Повъртя се в леглото.

  Не му се спеше и затова стана от него, облече тъмносин спортен екип марка Адидас и се отправи към фитнес залата. Направи лека загрявка на мукулите; легна на лежанката и започна да прави серия след серия, но нещо не вървеше. Изправи се и седна.

  Младият мъж се замисли дали да посети организираната от куратора Каролина Уилямс изложба „Европейска рапсодия – 20 век“, на Мадисън авеню и дали да се срещне с нея.

"Грешно ли е да се видя с Кара? – се запита той. – Харесвам я. Искам, най-накрая, да имам вълнуваща и дълготрайна връзка с такава жена като нея. Сега излизам с Деамира и сексуалните ни отношения са на изпепеляващо ниво. Умела е в леглото тази девойка и всеки път ми предлага нови изкушения и сексуални пози. Усуква се около големия ми член с диво удоволствие. Тя е малко торнадо. Дали е влюбена в мен... или само в члена ми"?

  Всички млади мъже правят тази грешка да мислят, че жените се възхищават само на мъжествеността им. В действителност това е „нещото“ за което жените си мислят на последно място. По-важна за тях е перспективата за истинска любов, сериозна връзка и не на последно място брак.

  Младият Бронксли смяташе Деамира Сентоса за използвачка и на два или три пъти отхвърли явните и намеци да я запознае със семейството си. Веднъж, тя го помоли да й уреди среща с майка му и ако е възможно да я приемат за член на управителния борд на фондация Бъди добър.

  Естествено, че не каза на майка си за молбата й. Подозираше, че тя не беше с него, защото го харесваше и му се струваше, че тя търси пари и изгода от връзката им за нея и бизнеса си.

„Отдавна обмислям как да прекратя връзката ми с Деамира. Тя ми харесва като жена... но не я обичам. Обаче, как да й кажа, че имам намерение да поканя на обяд друга жена? Ако разбере ще ми вдигне лют скандал. Добре се подредих. Какво да направя?”.

  Той стана от лежанката и се насочи към съблекалнята. Взе в ръка смартфона си, погледна стрелките на часовника на екрана, прибави наум часова разлика от шест часа и реши да позвъни на сестра си Елизабет във Франция.

  Тя учеше усилено за изпити и цяла седмица не се бяха чували. Сестра му беше студентка в Интернационалната модна академия в Париж.

  Реши да й позвъни.

– Лизи! Как е моята прекрасна сестра? Пазиш ли се от коронавируса?

– Вези, тъкмо си легнах... и да знаеш учим дистанционно от вкъщи.

– Мога ли, да те питам нещо?

– Ооо... да. Не спя в момента.

– Относно Деамира.

– Не я ли разкара вече?

– Искам да говоря с теб.

– Днес се очерта страхотен ден. Етнографското есе ми го оцениха с двадесет кредита. Сега, ти разкарваш тая използвачка.

– Страхотно! Знам, че си талантлива Лизи и много те обичам.

– Ааа... нещо си разнежен... май се колебаеш? – усети тя вълнение в гласа му. – Решил ли си приключи я тази връзка. Тя не те заслужава!

– Откъде знаеш?

– Вези, не забравяй аз съм жена и ги усещам тия работи. Виждала съм я как те гледа... без никаква тръпка и без очите й да искрят. И повярвай ми не ми беше приятно да те гледам как цяла година се мъкнеш след нея.

– Не съм, се мъкнал.

– Е, добре де... не е точната дума, ама друга не мога да измисля.

– Обадих ти се защото харесвам една брюнетка. Каролина се казва.

– Хубава ли е?

– Невъобразимо прелестна е. Само как говори, как и блестят очите и колко е одухотворена.

– Долавям в гласа ти трепет. Да не би да искаш съвет как да разкараш Деамира?

– Не точно.

– Напиши й кратък есемес.

– Как така?

– Ето така! Много е просто. Когато бях на седемнадесет години Брад ме заряза с есемес. Роби също ме уведоми по социалната мрежа, че не иска да се вижда повече с мен.

– Миличка, не знаех. Щях да ги спукам от бой.

– Знам и затова не казах на теб и татко. Вези това е реалността. Свиквай с нея.

– И какво да й пиша? Аз предпочитам лице в лице.

– Брат ми, ти си бил голяма риба. Много си нежен отвътре. Не съм те познавала добре. Сега разбирам защо тази златотърсачка те е въртяла една година.

– Глупости дрънкаш.

– Изпраскай ѝ два-три реда.

– При теб всичко наред ли е? – отклони темата брат ѝ.

– Прекрасно се чувствам. Имам две нови приятелки, едната се казва Тами и е от Индия, а другата Ханако е от Япония.

– Вече е късно при теб и трябва да спиш. Обичам те, моя сестричке. Лека нощ! – каза Бронксли и натисна гъвкавия тъчскрийн на екрана за край на разговора, защото видя бодигардът му Боби да се приближава.

– Шефе, добро утро! От колко часа си на изложбата?

– Трябва да тръгнем в единадесет – отговори той на въпроса на охранителя, който след като чу отговора се обърна обратно и мълчаливо излезе от фитнес залата.

  Вези тръгна към банята да си вземе душ. 

"Каролина не е като Деамира – си помисли той. – Намирам я за нежна и романтична натура. Харесва ми как бавно говори, думите ѝ са смислени и винаги насочени по темата на разговора. Не, за нови дрехи, бижута и нощни клубове... това са най-любимите теми на Деамира. А, очите ѝ! Привличат ме с една необяснимо чиста и топла дълбочина, присъща на малките момичета".

  Вези Бронксли реши какво да направи. С лявата ръка натисна тъчскрийна на смартфона и започна да пише есемес на Деамира.

***