Шефът ме извика, за да ми трие сол на главата, инак казано – да ми набива обръчите. В последно време се улавям, че въобще не ми се работи...Седя на бюрото си и си играя на компютъра разни весели игрички. Пия кафе и се размотавам като избит електрон. Все пак работя в министерство! Не съм на полето, за да имам норма да прекопая пет декара царевица. Както и да е...Обаче аз се сещам кой ме е накиснал! Ще го хвана някой ден за кльощавата шия и ще й направя няколко оборота в обратна на часовника посока!

         Влязох при секретарката и както винаги, когато я стрелках с очи, дъхът ми започваше да си прави грозни шеги с мене. Ту спираше, ту излизаше с много пара – въобще нещо се объркваше в моите розови дробчета. Тя, секретарката, беше нещо удивително!

         Първото впечатление, което скромен и непредубеден /визирам себе си/ наблюдател вижда всеки път, това е една къса поличка, която прави неимоверни усилия да скрие розовото, синьото и...бельо. Трябва да се отбележи честно, че не винаги въпросната дрешка успява да го стори. Същото би могло да се каже и за блузката, която героично се напъва да прикрие напращелите в изобилие форми. Нали се сещате за какво иде реч?

         Седях си кротко на дивана, който се намираше срещу бюрото на гореспоменатата госпожица, гледах спектакъла на двете омагьосващи ме “актриси”, които ми се пулеха насреща.

         Тя стана, поднесе ми кафе и се врътна на път за бюрото си. В този миг нещо превъртях! Протегнах ръката си и звучно я шляпнах по онова нещо, на което тя сяда...

         - Димитров! Влез веднага при мене! – гласът на шефа беше като на леко обиден тайфун.

         Не бях забелязал, че вратата е отворена, а той стои до нея и ме гледа с ласкав поглед, подобен на кинжал, готов всеки момент да ме наниже.

         Влязох в кабинета като куче, на което са му ударили поне сто тояги.

         - Е? – гласът на началника беше като на трион, който с много усърдие иска да пререже дебела талпа. Е?

         - Щом казвате “Е”, така да бъде. Няма да ви опонирам! – опитах се да придам на гласа си онова очарование, което се наблюдава, ако дадете на бебе шарен балон.

         - Не това имам предвид! – грозно изграчи шефът като гарван в напреднал стадий на фарингит. Защо го направи това?

         - Кое, шефе? – попитах, като преди това обилно полях гласните си струни със зехтин.

         При този етюд, който разигравах, като се правех на леко чалнат, шефът ми се ококори толкова страшно, че в един миг се уплаших да не му изхвръкнат очите от орбитите. Той почервеня като домат и изригна:

         - Ти, подиграваш ли ми се? Нищожество скапано! Ще те премажа като валяк! Ще мина десет пъти през тебе, докато не станеш на плакат! Ще...

         Докато крещеше срещу мене, от устата му хвърчаха ферментите на първичното храносмилане, които се стичаха по лицето ми...Дъхът, който стигаше до крехкото ми и деликатно обоняние, ме караше да си мисля, че съм пропаднал в помийна яма чак до врата.

         - Шефе, искаш ли една от новите дъвки, които ги рекламират по телевизията? – прекъснах го аз. Само една! Така няма да мъчиш горкото ми носле, докато си събеседваме. Да не би да имаш пулпит или гангрена на зъбчето? – усмихнах се загрижено и лукаво, подобно на гладен вълк, който вижда крехко агънце на тучна поляна, и го гложди мисълта дали то си е измило зъбките заранта.

         Какво велико оръжие е словото, облечено с ирония и сарказъм! При тези мои последни думи шефът се успокои /явно премислил, че поведението му е, меко казано, идиотско/, напъна се да се усмихне, което ми заприлича на усмивката на акула, която се кани да закуси с тюлен, и каза:

         - Извиках те, за да обсъдим твоята активност в работата. Напоследък чувам доста обезпокоителни неща за тебе. Така ли е?

         - Да, шефе. – примирено отвърнах. Знаеш, че всеки човек изпада в трудни моменти: не му се работи, не е концентриран, няма настроение...Ще се оправя!

         В този момент видях до себе си дявола, който ми прошепна на ухото: ”Бъзни го за секретарката! Заплаши го, че ще кажеш на жена му за неговите мераци да “похапва” крехко агнешко месце...Сещаш се какво имам предвид!”

         Този път беше мой ред да се ококоря. Гласът ми, подобно на камшика на някой дресьор на лъвове, изплющя гневно и заканително:

         - Ти на какъв ми се правиш, бе? Защо ми се развика, когато видя, че дружески и невинно шляпнах твоята секретарка? Тя да не ти е нещо по´ така, а? Искаш ли да кажа на твоята половинка за това, че май се заиграваш с момиче, което може да ти бъде дъщеря? И знаеш ли какво ще направи с тебе онази яка балканджийка, която има ръце като на щангист? Ще измете цялата улица с тебе, ще те носи като бръмбар сламка! Ще видиш ти! – гласът ми достигна до такива висоти, от които стъклата на прозорците започнаха жизнерадостно да кънтят.

         Горкият човечец! Стоеше насреща ми, а долната му челюст беше увиснала до кръста: капки студена пот се стичаха по челото му, а очите му се въртяха без ориентир в пространството...

         Хванах си шапката и излязох с походката на Александър Македонски. Бях отмъстен и доволен! Ха-ха-ха...!