Драсканици от всекидневната лудост
Понякога си мисля за теб...
Прекършвам се винаги, когато долетиш с някоя непоканена мисъл и раздереш съзнанието ми с проскубаните ѝ криле. Всеки път се мъча да я хвана и с жестоко, рязко движение да изтръгна малката й главица от врата, да забия зъби в разкъсаната плът и да ям...и да пия...и да оцелея... Тогава отварям и затварям очи, лутайки се по коридорите, които сякаш са простреляни с мрак, а от него на гъсти черни парцали се излива още и още от него.
Въздухът се сгъстява и се насища с аромат на убийство, на кланица,на смърт, на порутени сгради осеяни със стотици спринцовки и воня на урина. На олющени болнични стаи с безброй следи от забити и счупени нокти на милиони луди.
Не знам дали има нещо, което така силно да искам да прогоня от себе си, от ума си... Да се освободя от задушаващата връв, която притиска гърлото ми, докато не започна да се давя в собствената си болка, погнуса и съсирена кръв... Идва ми да забия нокти в плътта си и да я разкъсвам и разхвърлям, като топла пръст от току-що заринат гроб, но, не! Ти все още си там, зад ъгъла, под ръба на съзнанието ми...и ме наблюдаваш с черните си безмилостни очи, а аз всеки път се влюбвам в тях, като за първи път!
....Понякога си мисля за теб и превъртам...
© Добри Бонов All rights reserved.
След време ще мине.
