Как обичам нещата, които не мога да получа. Как обичам да летя, да сънувам, да
плета. Как искам да пуша, да чувствам истински, да се вглеждам, да не мисля.
Мечтите ни, когато се готвят са сладки, когато станат готови, ама още парят,
стават малко страшнички, а когато изтинат и са готови за консумация изсъхват,
покриват се с кора и дори леко да ги стиснеш със зъби, се натрушават на прах.
Затова не искам да мога, затова не искам да получавам. Не искам да отварям
вратата на фурната и да поглеждам дали мечтите са станали готови. Толкова ми е
приятно да ги гледам през прозорчето как бухват. Само до тук. Не искам да ги
докосвам, нито пък да ги помирисвам. Ах, не! Страхувам се да усетя мириса им, да
ги бутна. Ами ако са груби, ако не са такива мекички, сочнички, каквито съм си
ги мечтал. Не, ужас! Не искам! През прозорчето си е най-добре. И може езикът ми
да е жаден и стомахът ми празен, но аз няма да обръщам внимание. По-добре ми е ...