Как обичам нещата, които не мога да получа. Как обичам да летя, да сънувам, да
плета. Как искам да пуша, да чувствам истински, да се вглеждам, да не мисля.
Мечтите ни, когато се готвят са сладки, когато станат готови, ама още парят,
стават малко страшнички, а когато изтинат и са готови за консумация изсъхват,
покриват се с кора и дори леко да ги стиснеш със зъби, се натрушават на прах.
Затова не искам да мога, затова не искам да получавам. Не искам да отварям
вратата на фурната и да поглеждам дали мечтите са станали готови. Толкова ми е
приятно да ги гледам през прозорчето как бухват. Само до тук. Не искам да ги
докосвам, нито пък да ги помирисвам. Ах, не! Страхувам се да усетя мириса им, да
ги бутна. Ами ако са груби, ако не са такива мекички, сочнички, каквито съм си
ги мечтал. Не, ужас! Не искам! През прозорчето си е най-добре. И може езикът ми
да е жаден и стомахът ми празен, но аз няма да обръщам внимание. По-добре ми е
така. Болката от глада е по-малка в сравнение с разочарованието от истината.
Мечтая да сънувам, мечтая да усещам съня, да го докосвам с пръстите на музиката,
и хора да ни прегръща. Димът да насълзява очите и да освобождава сълзите. Да...
как искам да плача.... да плача за слънцето и за луната, да плача заедно с тях,
да съм в пустинята и да вдъхвам живот със сълзите си. Да плача постоянно и
въпреки това да съм тъжен само когато поискам. Нека обаче, сълзите ми да капят
нагоре, към небето и оттам да падат като дъжд, за да не кажат хората “виж го тоя
на къв се прави”. Нека си мислят, че е само дъжд, пък аз скритичък ще си плача и
никой няма да разбира. И кога са разбирали. Нищо, аз ще им вдъхна живот и на
тях. Може даже да им дам да отворят фурната и да изядат опеклите ми се мечти.
Нека те ги ядат. Мен ме е страх. И тъкмо ще ми кажат как са били! Само дано
заради дъжда от сълзи да не им се сторят много солени. Ала защо изобщо трябва да
ме интересува тяхното мнение?. Не мога ли да вкарам следващата тава мечти, която
да съм забъркал с надеждата предните да са станали хубави. Не, не искам да питам
хората. Само ще ме карат да мисля, а аз не желая това. Искам да сънува, че не
мисля за нищо. Достатачно ми е само да имам спомени. Нови мисли, които да
превръщам в спомени не ми трябват. Мечтая да изпадна в летаргия, вечна
отпуснатост, нирвана. Ах, страх ме е колко силно звучат тези думи. Аз не искам
думите, само смисала им, значението им. Думите го преобръщат, променят. Сън без
мисли, единствено усещания пълни с чистота и нежност.... към музиката. Гласове
да се разливат в пронстранството, да падат във въздуха като копринени завивки.
Цветни, но само в една гама, каквато на момента ми се прииска. И да пада дъждът,
но да не ме мокри, да не мокри гласовете и финеса. Аз съм си жив, нямам нужда от
този дъжд. Макар че когато сънувам не знам точно, жив ли съм. Помня, че понякога
слагам в печката мечти, в които съм умрял, а само сънувам, че съм жив. А може би
това са кошмари, които се пекът наедно с мечтите ми. Или пък самите кошмарите са
мечти, опекли се обаче повече. Нали ме е страх да ги бутам когато станат готови
и някои от тях може да са изгорели. Защо обаче, не си спомням да е имало такива?
Но нали аз не консумирам мечтите си, така че няма защо да ме е страх. И все пак
се замислям.... Бавно, постепенно се замислям и така не усещам, че аз...
всъщност не исках да се замислям. Сега започвам и да усещам страха.... Спускам
се от въздуха където досега летях, гален от цветните гласове. Усещам капките,
студени и солени по кожата си. Преплетох нишките и стана възел, забравих вече
как се плете. Мисълта ме събужда. Но нали това е само дума, а думите обръщат,
променят смисала, истината. Аз все още сънувам, нали? Но тогава защо дъждът капе
по мен? Аз нямам нужда от живота, който дават сълзите ми. Щом сълзите идват от
мен значи и живота е в мен, тогава дъждът не трябва да ме мокри.... освен
ако.... не съм жив..... Замислям се......... Лунните очи ме поглеждат,
присъхнали и ми става тъжно. Нали да съм мъртав, а да сънувам, че е обратното
беше само мечта. Единственото обяснение е…. тя да се сбъднала….. Без да помня
как, съм изял опеклата се мечта, която всъщност е била кошмар. А може би
кошмарите са сбъдналите се мечти.... и ако е така сега съм мъртав.... Скоро
сълзите ми секнаха и мъртвия дъжд поваля още малко докато накрая... защо винаги
мислите ме убиват... Zimed