Oct 8, 2008, 9:30 PM

Дребна история 

  Prose » Humoristic
1212 0 1
6 мин reading
 

                                           ДРЕБНА  ИСТОРИЯ

 

 

             Хараламби Карагеоргиев беше дребен човек. За четиридесет години не можа да порасне повече от 1 и 60. На всичкото отгоре бе започнал да оплешивява. Колегите в завода му извадиха прякор "Летището"  и вечер, в кварталната кръчма, вдигаха наздравици за "новата авиокомпания". Хараламби не им се сърдеше. Пиеше заедно с тях и се връщаше късно у дома.

              Проблемът беше, че в неговия жилищен блок отскоро се бе нанесла нова съседка - Доротея. В живота си Хараламби бе имал общо три жени.

              Първата беше Мария. Нали казват, че всяка трета жена в света се наричала Мария - неговата се появи първа. Тя учеше в съседния клас. Мария беше висока, с дълга черна коса и сини очи. Три години тайно я следеше и ходеше по петите и, без да смее дори да я заговори. Докато една вечер не се озоваха заедно на някакъв купон. Танцуваха блус - тя стърчеше над него с цяла глава и половина. Вероятно представляваха забавна гледка, но Хараламби нямаше време да мисли за това. След около половин час се озова с Мария в съседната стая и получи от нея повече, отколкото се бе надявал и в най-смелите си мечти. Но щастието му трая само няколко дни. Мария започна да го отбягва, а накрая, притисната от настоятелните му въпроси, заяви, че не иска да се виждат повече, защото бил много... дребен. Това бе първият удар по мъжкото му достойнство.

               Вторият дойде с втората му  "ГОЛЯМА ЛЮБОВ" - Величка. Тя беше готина мадама. Забърса я в един бар. Величка беше пълна противоположност на Мария - дребна, слаба, с къса руса (или изрусена)  коса. Лекомислена и своенравна, Вилето искаше " да живее", както се изразяваше тя. Представите и за  "живот" се изчерпваха с бутилка ракия, силна сръбска музика (я те волим, а ти ме нечеш) и подчертано мъжка компания.

                Скромните спестявания на Хараламби се стопиха за около два месеца и Вилето му съобщи (докато си събираше багажа), че тъй като доходите му били "дребна работа", той не бил достоен за големите и... амбиции.

                 Последната му тръпка беше портиерката на завода - Данчето. Ниска, закръглена женица, с две деца, тормозена от ревнивия си съпруг. "Класика!" - помисли си Хараламби, когато научи скромната и житейска история. Той беше мил с нея и тя, всеотдайна и любяща, разцъфна под ласките му и го дари с много нежни нощи. Щеше да му подари и още, но свирепият и съпруг разбра от някъде, че жена му кръшка, и един ден дойде в завода.

                 "С тоя дребосък ли, ма?" - възкликна той, когато видя Хараламби. Даже не го наби. Само го плесна зад врата и си отиде. Забрани на Данчето да работи и я затвори вкъщи.

                  Хараламби се отказа от сериозни връзки и заживя уютно в скучното си, но спокойно ежедневие.

                  Обаче новата съседка беше истинско чудо. На тридесет и пет, разведена, без деца, тя винаги бе облечена секси. При първата им среща Хараламби направо се вкамени. Възхитеният му поглед не пропусна нито едно движение на перфектното и тяло, докато тя се качваше нагоре по стълбите. От този ден той започна да крои планове как да спечели сърцето и. Цветята, които и прати няколко пъти, и поканата за интимна вечеря не свършиха работа - тя не ги прие. Такава жена трябваше да се завладее с нещо по-нестандартно.

                   И един ден, по-точно една вечер, съдбата, капризната и своенравна съдба, му предостави отлична възможност.

                   Хараламби се връщаше подпийнал от кварталната кръчма, когато забеляза, че едно от прозорчетата на мазетата свети. Нещо в сърцето му трепна . Това беше мазето на Доротея. Хараламби се приближи тихо и се наведе с надежда да погледа хубавата си съседка, без тя да го забележи. Пред замъгления му от алкохола поглед обаче изплува някакво странно създание на неопределена възраст от женски пол, което ровичкаше в един шкаф. На сандъка до него стоеше отворен буркан с компот от череши. "Наполовина празен." - песимистично отбеляза наум Хараламби, докато в съзнанието му бавно проникваше мисълта, че става свидетел на кражба.

                  - Коя си ти, ма? - чу той собствения си леко дрезгав глас - Какво правиш тука?

                 Създанието се обърна стреснато към него.

                 - Нищо! - отвърна то. - Търсим кашони. Само кашони търсим.

                 Приближи се до прозореца и поиска да излезе, но Хараламби се развика:

                 - Назад! Стой там! Никъде няма да ходиш! Добрева! Добрева, викнете

полиция!

                Добрева живееше на първия етаж, точно над мазетата. Тя чу призивите на Хараламби и веднага се отзова. Изнесе през прозореца впечатляващия си бюст, както и малката си глава, за да разбере за какво става въпрос. От шумните обяснения и периодични провиквания на Хараламби: "Стой там! Не мърдай! Няма да излизаш!", тя успя да разбере само, че ще трябва да уведоми органите на реда за среднощния инцидент и отиде да го направи.

                Само след няколко минути, около сцената, на която се разиграваше криминалната драма, се събра тълпа любопитни съседи, жадни за зрелища. Докато Хараламби ги  въвеждаше в сюжета, той зърна Доротея. С набързо наметнат сатенен пеньоар, из под който срамежливо надничаше дантелена нощничка, леко разрошена и леко уплашена, с появата си тя успя да спре разказа му точно по средата. Останалите съседи реагираха по своему и заобиколиха новодошлата със съчувствени възклицания. Историята бе преразказана и Хараламби усети как под блясъка на нейния поглед, с него става чудна промяна. За първи път се почувства като герой и можеше да се закълне, че в този миг е висок около един шейсет и два! Доротея се доближи до него, погледна го с големите си... очи и прошепна с глас, от който му се подкосиха краката: "Благодаря!"

                  Полицаите не се забавиха много. Доротея отключи вратата на мазето си и те изведоха навън крадлата.

                  - Пак ли ти, бе? - взе да мърмори единият от тях - Писна ми от тебе! Докога ще си играеме така, а? Целия квартал си обиколила!

                  - За осми път я хващаме - поясняваше през това време другият - обикаля по мазетата, търси нещо за ядене, кашони, дрехи. Малко е шантава. Има пет деца. Как ги гледа само тя си знае. Говорим с нея, обещава да не краде повече, но нали виждате. Какво да я правим?

                  Хараламби наблюдаваше крадлата. Тя се дърпаше и кълнеше наляво и надясно. Късата и коса стърчеше във всички посоки като сгазена трева. Лилавата и риза, изпоцапана отпред, бе наполовина напъхана в тъмно червена вълнена пола, избеляла и дълга до коленете. На краката си жената носеше джапанки в напреднал стадий на разпадане. Тя дори не погледна Хараламби, заета в спор с полицаите.

                  Той се почувства жалък. Цялото му геройство се стопи и той усети, че в този миг е висок не повече от един и петдесет и осем. Престъпникът, за чието улавяне употреби толкова сили и енергия, се оказа някаква незначителна клошарка, на всичкото отгоре многодетна, достойна по скоро за съжаление, отколкото за осъждане. Хараламби се сгуши в яката на ризата си и опита тихо да се промъкне край съседите, които все още обсъждаха случилото се, за да се прибере. Но две нежни женски ръце го спряха:

                 - Благодаря Ви, че спасихте мазето ми от тази нахална циганка! - измърка Доротея.

                 - Май не беше циганка. - вметна Хараламби.

                 - Какво значение има? Вие сте моят ГОЛЯМ герой! Ще се отбиете ли за едно питие?

                 Хараламби се отби естествено, макар че радостта му от малката лична победа леко бе помръкнала. Но все пак беше мъж, затова се остави да бъде завлечен от течението в образа но Доротея и нейната признателност

                 След около месец съдбата, капризната и своенравна съдба, както вече отбелязахме, отново го срещна с мърлявата крадла. Този път тя кротко просеше на ъгъла на някаква улица. Хараламби я отмина, после се спря, обърна се и я доближи. Искаше да и каже нещо, да и обясни, но тя не го позна. Хараламби бръкна в джоба си, извади пет лева и и ги подаде. После си тръгна без да се обръща.Очите на жената светнаха. Тя бързо сви банкнотата и я скри, като си мърмореше: "Дай Боже, всеки ден такива балъци!" После продължи да припява монотонно: "Дайте нещо на болната жена, дайте нещо, добри хора..."

                         

© Анна Йорданова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??