Какви красиви бяха улиците на Добрич през далечната хиляда деветстотин четиридесет и трета година. Без досадния автомобилен шум, без всичкия този прахоляк и пушек, който хората гълтаха в сегашните големи градове. И изглеждаше някак приветливо, чисто, подканящо за живот и радост. Дърветата бяха толкова величествени, макар и млади фиданки. А старите стволове гледаха строго своите по-малки събратя  и с помощта на тихия ветрец ги шляпваха през короните с дългите си леторасти. Дори розите сякаш губеха бодливите си тръни и оставяха минувачите да им се радват. А да докоснеш кадифения розов цвят с пурпурни или бели венчелистчета, да вдъхнеш аромата на съвършенството, бе незаменимо. Колите с впрегнати кончета се движеха равномерно под ритъма на заобикалящата ги природа, а минувачите – в техните лица можеше да се види усмивка. Усмивката, че Южна Добруджа е Българска. Мисълта за войната и за немците беше просто отвеяна от свободата на добруджанци. А тази дума има свято значение за тях. Изстрадалите с векове поколения най-накрая може да вкусят, да почувстват свобода в нейната истинска реалност. Без превземки, без бюрокрация, без партии, либерали и консерватори. Но те не знаеха, че предстои по-голямата заплаха. И не само за тях, но и за целия народ. Малкото и красиво градче не подозираше само за себе си какво щеше да се случи в неговите околности съвсем скоро. Една нова власт, лишена от скрупули и интелигентност се зараждаше. И като стоножка бе толкова лакома, че не подбираше средства и жертви, а мелеше всичко наред. Дори хищните паяци щяха да се събудят без паяжината си. Идваше време на господство на плъховете.

Бай Марко се връщаше от града с колата и с двете кончета. Както всяка седмица се връщаше доволен от свършената работа. Възможността да си почине с малка разходка в града, след задълженията, му даваше сили за новото и предстоящото. Той опъна юздите и двете алести кончета завиха по равния изпечен калдъръм към двора. Бай Марко имаше голям и хубав двор, с всички онези неща, които говореха за доброто материално състояние. Но не беше прекалено богат. Човекът беше доволен, че можеше да си позволи всичко, от което имаше нужда. В българското му сърце нямаше и частица алчност, частица злоба. Толкова добър бе бай Марко. Завистта на хората беше обаче прекалено огромна. Заради земята му, заради парите му, заради добитъка му, затова, че не бе местен, а преселец. Но те не знаеха какво означаваше да си преселец. Да оставиш къщи, имоти и да тръгнеш към ново непознато място. Три дни бай Марко водел добитъка и посудата с каруцата от Румънско до Добричко. Спял нощем из царевиците, денем гледал да не се набива на очи на румънските власти. Когато на третия ден не се появил през деня, съпругата му помислила, че е заловен или убит. А срещата им същата вечер била най-хубавото нещо през живота им. Марко Стаменов имаше три деца – Ксения, Елена и Стамен. Съпругата му Виктория беше румънка. Когато се преселили, само той знаел български, а Стамен не бил дори роден. Но, въпреки всичко, младото семейство посрещнало трудностите с кураж и воля.

Бай Марко караше към двора. Двете кончета – Алка и Жавара тропаха неуморно по калдъръма и събираха със своето изящество погледите на минувачите по улиците на селото. Алка беше хубаво младо женско конче, светлокафява, с големи очи и красива бяла грива. Подскачаше пъргаво и не се изморяваше, въпреки тежката кола. Мъжкият, Жавара, беше много красив. Голям, алест, с черна грива и бели „чорапи”. Ясната бяла черта по челото му придаваше уникално изящество. Също като Алка, беше пъргав, но много по-силен. Не бе буен, но леко своенравен. Двете животни вървяха винаги в такт и не се отклоняваха едно от друго. И не знаеха какво е камшик. Бяха толкова добре обучени, че само при благия подвик на бай Марко, те знаеха точно какво трябва да направят. Ратаите се грижеха много добре за тях. Всеки ден грижливо ги вчесваха, даваха им първокласно сено и овес, какъвто умееше само бай Марко да отгледа на плодородната Добруджанска почва. Не случайно Жавара беше баща на много от малките кончета в селото. А за това бай Марко не взимаше пари. Той беше горд, че неговият кон ще остави в наследство своите гени. Знаеше, че кръвта на Жавара ще се приказва още много дълго занапред.

-По-бавно, Алка, Жавара – бай Марко дръпна леко юздите и кончетата намалиха хода, за да могат да влязат през портата. Изведнъж, както крачеше спокойно, мъжкият кон се свлече на земята. – Жавара, момче, какво стана. Виктория, дай бързо мокра кърпа.

-Марко, чакай, чакай. Урочасали са пак кончето. Ей, завистливи хора има в туй село, аз ти казвам. – буля Виктория излезе с шишенце със светена вода и изми очите на коня. Тя бе вярваща християнка и тачеше до една традициите. Винаги се уповаваше на Господ - в добри и лоши моменти. Вечер се молеше пред иконата, а това скоро щеше да е по-нужно от всякога.

Жавара отвори големите си сферични и бляскави очи... И се изправи. Силата на Бог отново помогна там, където човешкото само и единствено можеше да пречи. Защо урочасваха кончето? Може би това беше ясен знак за настъпваща промяна в селото. Новото, което идваше, плашеше със своята бруталност, със своите убеждения и със силата на властта на простолюдието. Бай Марко най-много от това се страхуваше. От властта, дадена на глупаците и неграмотните.

Четиридесет и четвърта година дойде и отмина с поредица от страшни събития. И неговите страхове се сбъдваха. Сбъдваха се със страшна сила. Свободата все повече заприличваше на тенджера с агнешки курбан. Агнето е в казана, в името на благото на народа. Така бе убита свободата на личността. Всеки, който имаше повече от другия, ставаше грешен, превръщаше се в пречка за народната власт. Глупаците най-много се страхуваха от умните и можещите. И затова не се свеняха един по един да ги ликвидират. Когато нощта над селото паднеше, всеки заключваше с дебели синджири дворовете си. Да не би „онези” да дойдат. Онези - дрипавите, с пушките и пистолетите. Да! Партизаните. Хората се страхуваха. Особено, ако имаха. Иконите се превръщаха в престъпление. Златото беше равносилно на убийство. А имотите и парите почти ти гарантираха „онази с косата”. Ако не ги дадеш за народа. Какъв народ само. Бай Марко беше намразил тази дума. Колко подло само звучеше тя. Да си отъждествяван с ума на простия партизанин, с животинското му и перверзно мислене. А бай Марко имаше жена и деца и се страхуваше именно за тях. Всяка вечер мислеше за тях и сънуваше един и същи сън. Как влизат дрипльовците в къщата му с калните си ботуши, как вземат жена му, как стрелят по останалите, как палят плевнята и шопрона, където беше добитъкът, как крадат труда на трудещия се. И него оставяха жив, докато всичко не изгори, за да бъде измъчена душата му. И после го убиваха, без да може да стори нищо, за да защити своето, да защити истинските си права. И се събуждаше. В главата му препускаше онази извечна дума, символ на бъдещата силна партия – трудът на трудещият се. Какво означаваше тя – едно голямо нищо. Трудът на трудещият се щеше да се превърне в гола приказка, равняваща се единствено на робството в древния Рим и крепостничеството в Русия. И се питаше, седнал на леглото, откъде дойде тази злоба на пролетариата – Родина Мать? Не! Идваше от глупостта.

Една хубава вечер бай Марко и семейството му бяха седнали в кухнята. Тъкмо бяха приключили с яденето. Смееха се, приказваха по най-различни теми. Малкият Стамен беше седнал в коленете на баща си и двамата се радваха един на друг. Прозорецът беше отворен и отвън се чуваше единствено хлопането на късни каруци и свистенето на вятъра. Бащата на бай Марко – дядо Стамен (на него бе кръстен внукът му) стоеше до сина си и се канеше да му сподели нещо. Искаше да не е пред буля Виктория. Жената не обичаше сериозните приказки вечерно време, тъй като те разбутваха доброто настроение около трапезата. Накрая обаче не се стърпя и започна:

- Марко, снощи, де те държаха, че чак заранта са върна. Викам - да ми направят нещо момчето, че с вилата тръгвам. Теодоси - и той беше настръхнал. Вика - за бай Марко давам си шията.

- Теодоси е корава  глава, тате. Не ме слуша да бъде кротък. Има и той жена и деца и трябва сега да се бои за тях. Напоследък гледам 'се зачулени булки с черно. Какви времена дойдоха. Да те е страх да кажеш имаш ли приятели. Само някой те дебне из дърветата, да ти тури въжето, ако имаш два хектаря земя повече.

- Марко, аз нали ви казах такива работи покрай масата да не приказвате, бе. Ей, Стаменчо ти е на колената. Ще уплашите детето с тез политики.

- Булка, аз нали съм ти казвал. Пази боже от гръцка пехота, румънска флотилия и българска политика. Затуй я чепкаме тука. – дядо Стамен беше много умен. Неслучайно в Румъния беше кмет на селото и имаше много приятели министри. У тях преди тези промени гостуваха все големци. Имаше виждане за политиката. Но в тази ситуация тези приказки бяха повече от опасни.

В това време нещо шумолеше навънка. Бай Марко стана и затвори прозореца. Страх го беше да не подслушва някой. А и вече не беше топлата и хубава есен. Почти бе заваляло сняг. Сняг валеше и в душите на хората. Едни се озлобяваха от снега, други ги душеше. И точно под прозореца дебнеха. Дебнеха „ония”. Тези, които искаха да се докажат с активи пред партията. Да се накичат с „венец от зъби”. Убийството на кулаци беше като трофеен лов. И никой не си играеше със дребни съчми. Стреляха с оловни куршуми, но пропити с отровата на мрачната осакатена душа. Омраза, дълбока колкото празен кладенец и също толкова изсушена от глупостта на „труда” и „народа”.

Атанас Кирилов и Райко Петров бяха застанали на десет метра от бай Марковия прозорец. Те наблюдаваха внимателно всяка една негова дума, всяко едно негово движение. И чакаха изгодната позиция да дръпнат спусъка. Щяха да се окачат с красив трофей от петстотин декара земя. В един удобен момент Атанас Кирилов вдигна пушката.

- Ей сега ти взех душата. Нагъл кулак!

- Какво правиш бе, хаймана.

- Ще го убивам тоя предател. Виж го как се смее само нагло и охолно.  А ние мръзнем и нямаме какво да ядем.

- Срамота, Атанасе, детето му е в коленете. Грях ще береш, докато си жив. Партията няма да може да ти плати за изгубената съвест. Дете с мене няма да убиваш. Аз си отивам. Айде. Наслука.

Ядосан от думите на своя другар, Атанас Кирилов стана и тръгна. Никой не разбра в следващите няколко години за опита за убийство на бай Марко.

- Марко, сине, слушай – дядо Стамен видя, че буля Виктория е излязла. – Недей да си играеш. Трябва да влезеш в кооперацията най-скоро. Там е бъдещето, не се ослушвай. Иначе може да не видим другата пролет.

Наистина бай Марко се вслуша в съвета на баща си. Когато стана член на кооперацията, дойдоха с каруци и почнаха да грабят всичко наред. Двора приличаше на кланица. Овцете, козите, прасетата - всичко прибираха. Зърно не оставаше и прашинка. Но най-много бай Марко страдаше за конете. Дванайсетте кончета като че ли плачеха заедно с едрия мъж. И най-вече Алка и Жавара. И когато минаваха каруците на коорацията, впрегнати с бай Марковите коне покрай двора му, биеха Алка и Жавара с телен камшик. Бай Марко не можеше да понася тази жестокост, тази низост и първичност. Плачеше. Плачеше с тежки сълзи. И ги прокле. Прокле комунистите от дъното на душата си. Мразеше ги.

Тези, които не влязоха в кооперацията, обявиха за кулаци и им взеха всичко. Теодоси Кръстанов беше един от тях. Не след дълго го извели в една облачна вечер и го застреляли в гората до селото. Кога щеше да бъде овъзмездено това?!

След четиридесет години Стамен вече беше голям мъж. Когато един ден отиваше на работа в кооперацията, видя колелото на Атанас Кирилов, паднало на асфалта. След десет метра бе безжизненето му тяло - в канавката. Стамен не се и обърна. Той много добре знаеше какво е щял да направи Кирилов преди време. Сега плъхът умираше, както се бе и родил – в калната канавка до канализацията.