Грен седеше до  Толбърн в каруцата, която подрусваше от време на време от неравностите по пътя по който се движиха. Якса впрегнат в нея подтичваше неуморно напред и без особено усилие теглеше каруцата на двамата мъже. Бяха минали през селото, под многобройните погледи на неговите странни обитатели, бяха им отворили портата за да преминат и им бяха пожелали успешно пътуване. Сега те се движеха по същата широка пътека с фенерите, по която се бяха върнали от гората миналата нощ. Фенерите не светеха през деня и Грен си спомни странните насекоми, които бе видял в тях първият път. Толбърн подхвана разговор, като обясняваше подробно, всяко нещо, което Грен не знаеше заради уш изгубената си памет.

-Пътят, по който се движим в момента води до един от големите градове в региона. Ивънуел е едно от няколкото малки селца в околността на града.-беше подхванал да обяснява управникът.- Аз  лично съм бил само веднъж в големия град по управнически дела и честно да ви кажа не ми понесе. Твърде много народ и всякакви съмнителни типове. Въздуха е мръсен, сградите са безбройни и високи двадесет пъти колкото онова дърво ей там. А за пътя до там да не става и дума. Започнаха още по-често да идват слухове за заграбени търговски каруци и убити и отвлечени хора на главния път, от същите хубавци, като ей този отзад в каруцата. Да бях по-млад и силен щях да го прасна и аз по проклетата му глава… Тук отбиваме в дясно! – каза Толбърн и дръпна рязко юздата за да завият.

След малко вече се движеха по баир, по тясна пътека нагоре по стръмния хълм, на върха на който бе колибата на врачката. Докато управникът Толбърн направляваше якса по тесния път, Грен се замисли върху новата информация, която бе получил преди малко. Имаше няколко села като Ивънуел наблизо, имаше огромен град чието име още не бе разбрал, и той бе един от няколкото града в региона. Света, в който бе попаднал бе огромен. Грен не бе очаквал това, когато прие предизвикателството на божеството. „Надпревара, която аз самия съм създал…“ спомни си думите на сиянието Грен. Каква всемогъща сила трябва да има някой или нещо за да създаде подобен свят…И надпреварата… Надпревара, която ако спечелеше достойно можеше да наследи Божеството и да получи неговата сила. Въображението на Грен не можеше да обхване и да си представи какво би било да е на мястото на силата създала всичко това, което бе пред очите му и което още не бе видял от огромния свят в който бе попаднал снощи. Ако спечелеше всичко бе възможно, можеше да върне семейството си за да бъде с тях отново, можеше да спре „Желязната армия“, можеше да спре и всички несправедливости и жестокост…

-Почти стигнахме , мистър Грен! Виждате ли колибата, ей там малко по-напред?- обади се Толбърн и прекъсна мислите на воина.

Грен се загледа напред в далечината. Видя малка дървена постройка, зеленясала и неподдържана и на грубо построена. Нямаше прозорци, както и врата. Имаше малка веранда с навес отпред пред входа на колибата, а самия вход  бе просто отвор в предната стена. От навеса на верандата висяха десетки, плетени от клони и парцали, странно изглеждащи предмети и фигури, които по някаква причина не се харесаха на Грен. В тревата пред къщата, където би бил двора на нормален дом имаше колове, забити в земята, на които имаше вързани или забучени всякакви странни неща. Сред тях Грен видя и разлагаща се глава на някакво същество побита на един от коловете.

-Кой е там? Кои сте вие? – кресна отвратително писклив женски глас.

От гората зад колибата, накуцвайки се показа силует на прегърбена жена. Тя се приближаваше към тях и размахваше тоягата си. Жената бе с паяко-подобна глава с множество ярко-сини, мътни, чифтове очи, като окото в центъра на главата й бе огромно. Имаше щипки от двете страни на устата, а лицето и тялото и бяха покрити с къс сребърен косъм. Косата й бе дълга, бяла, чорлава и мръсна. Беше облечена в раздърпана и прокъсана роба, с цвят неизвестен от наслоената по нея мръсотия . Грен се сети че в селото и гората бе виждал същества от същия биологичен вид, но далеч не толкова отвратително изглеждащи като това пред него. Това ли бе магьосницата и врачка на селото Ивънуел? Грен не бе особено очарован от вида й.

-Махайте се от тук изроди! – изпищя врачката отново.

-Маггана, успокой се! Толбърн съм! Водя мой приятел при теб! – викна в отговор управника.

-Я… Толбърн! Не ви познах! Вече губя зрението си…- отвърна врачката, като с всяка дума се успокояваше. -Кой ми водиш? Дай да те видя хубаво, момче!

- Това е моя приятел, мистър Грен! Той е мой  гост в селото… Хубав човек и добър войн! Нося ти ииии… нещо като подарък… - каза Толбърн високо, за да го чуе ясно старата врачка.

- Подарък? Дар за Маггана! Хубаво си решил… хубаво си решил…. даааа… - мърмореше старицата докато оглеждаше внимателно Грен от глава до пети. Очите и се спряха на гривната на ръката на война, и тя подскочи едва забележимо и бавно започна да се усмихва. Грен скри гривната с ръкава на сивата си риза.

-Виж какво има отзад в каруцата за теб! – каза Толбърн и махна покривалото, с което бяха завили таласъма по време на пътя.

Маггана погледна към съществото в каруцата и отново започна да се усмихва доволно.

-Дааа… дарът е хубав , да… ще ми бъде полезен този екземпляр… кръв и слюнка за отвари… даааа… - очите й отново се  бяха върнали на Грен, който явно не можеше да скрие отвращението на лицето си, защото магьосницата каза:

- Твоя приятел Грен не ме харесва Толбърн… даааа… а аз мога да му кажа много… дааа…толкова много…- продължаваше да мърмори старицата.

- Ами… той си е загубил паметта Маггана, затова сме тук при теб! – каза Толбърн като гледаше ту нея, ту своя спътник.

-Тъй ли било… Тъй ли било… хехехехехе – засмя се зловещо врачката. – Да влиза в колибата! Ти ще стойш тука Толбърн! Твоя приятел трябва да влезе сам! Каквото ще му кажа е само за неговите уши. – продължи Маггана докато гледаше към Грен силно заинтригувана.

-Ама... нали затова ти го водя да разбера кой е , що е? – отвърна подразнен управника, като разбра че не го канят в колибата.

-Ах вие мръсни клюкари! Ти и цялото ти село! Все си врете носовете в чуждите работи! Все искате всичко да знаете! Ще стоиш и ще чакаш тук дърт мърморко! – скара се Маггана на стъписания управник.-А на теб не ти ли казах да влизаш, глупако! Тръгнал да ми се разхожда с тая гривна на показ да го видят всички… Влизай! Влизай в колибата! – избълва магьосницата срещу Грен.

 Грен вече я гледаше с лека усмивка, и предишното отвращение от врачката започна да го напуска, защото усети че тя може да му каже нещо полезно.

Маггана го сграбчи над лакътя и го задърпа към колибата, а той се подчини и тръна с нея.

   Врачката и Грен стигнаха до входа на колибата и тя  го бутна грубо напред.

-Влизай, хубавецо, влизай! Не се тревожи! Седни, ако искаш… ей там има стол!- рече старицата.

Грен огледа вътрешността на старата колиба. Първото, което му направи впечатление бяха множеството рафтове по дървените стени, които бяха отрупани със съдове, стъкленици, вързопи с билки и много различни инструменти, някои от които доста странни на вид. В далечния край имаше огнище, което леко димеше и голям котел, които бе в момента празен. Имаше маса за рязане и няколко различни на вид остри, назъбени ножове и съд  за стриване на билки и съставки за отварите й. Грен се отправи към посочения от старицата стол и седна, докато все още оглеждаше с любопитство странния й дом. Видя и малкото й легло, с разхвърляни по него книги и папируси. До леглото имаше почупена, стара библиотека с още книги по рафтовете, небрежно сложени там, без никакъв ред.

-Я кажи кога дойде на нашия свят! Трябва да е било наскоро като гледам как се озърташ като някое малко дете. – директно му рече Маггана и го загледа изпитателно.

-Миналата нощ! – отговори направо Грен.

Старицата го погледна с  доволна усмивка и после се запъти към огнището и започна да се приготвя да запали огън в него.

-Тъй си и помислих!- каза врачката. – Какво си казал на оня проклетник отвън? А на хубавата му дъщеричка? – попита го Маггана с нов изпитателен поглед.

-Почти нищо, само името ми! Излъгах ги, че не помня кой съм. – продължи Грен , като също не сваляше поглед от магьосницата.

-Добре си направил момче, добре… да… - замърмори старата врачка докато чупеше съчки за огъня. –Знаеш ли за преданието? Преданието за края на нашия свят?

-Не!- отговори й честно Грен.

-Това е старо предание, предавано от баща на син… от майка на дъщеря. Моята майка ми разказва… дааааа…. повечето създания тук не знаят, не вярват, не ги интересува… - каза врачката с мистериозна усмивка. После продължи: - Преданието разказва, че един ден ще дойдат войни, всеки от различен вид, всеки от различен свят, от най-чист до чисто зъл… и тук ще станат силни като богове, докато един остане ,само един, който е достоен да замести Бог и да претвори света по свойта воля… даааа….. – каза врачката и после въздъхна. – Задава се края на света известен, за да се отвори път, нов свят да се роди!

Грен беше изумен. Старата врачка беше казала в своето предание истината която Грен знаеше.

-Ти си един от войните, нали момче? Видях гривната…-каза врачката и посочи дясната ръка на Грен.

-Какво знаеш за гривната?-попита Грен старицата и затаи дъх.

-Знам че още един на близо има гривна досущ като тази! И прави с нея това, което не мислех за възможно… Чух за него от малките ми гадинки в гората. Видях го в сънищата ми.  Той е с гривна златна, точно като твойта… хахахахаха… дааааа….- жената го гледаше зловещо ококорила многото си очи.

-Кой е той Маггана? Кажи ми! Къде да го намеря?- Грен беше станал на крака и беше повишил глас от вълнение.

-Защо не питаш малкия си приятел-таласъма отзад в каруцата? Хахахахах… Неговия господар искаш да намериш… неговия предводител с гривната близнак на твойта!

Няколко секунди трябваха на Грен да осъзнае какво е станало. Друг от избраните войни беше дошъл на този свят преди него. Друг войн бе някъде наблизо и друг  войн с гривна от божеството сега командваше таласъмите и ги караше да изпълняват волята му и да разграбват и убиват. План започна да се формулира в мислите на Грен и той се загледа замислен във вече горящият малък огън в огнището на стаята.

-Дръж! – викна Маггана и тикна в ръцете му стъкленица с черна отвара в нея. – Изпий това за да си спомниш, ако имаш куража! А сега върви! Не си добре дошъл повече тук!

-Ще ми трябва таласъма, който доведохме!-отсече Грен. Таласъма беше част от неговия план и не можеха да тръгнат без него.

-Добре! Взимай таласъма, мръсния си клюкар-приятел и изчезвайте от очите ми!-кресна Маггана.

Грен не дочака още покани и излезе развълнуван с бърза крачка от колибата.

-И да не си се върнал повече тук! -изкрещя след него врачката.

Грен отиде до каруцата и каза на Толбърн:

-Хайде! Да вървим! Тази старица е ужасна! Сбърках, че дойдох тук…-каза Грен и скочи на седалката си отпред. Искаше да накара управника да тръгнат моментално.

-Ама … мистър Грен… какво ви каза врачката?-попита Толбърн притеснен и погледна към колибата.

-Ще ти разкажа по пътя към селото, ако тръгнем сега. – излъга го Грен и суровия поглед на война накара управника да се подчини. Той се качи в каруцата, дръпна юздата на якса и те тръгнаха бързо надолу по тясната пътека.