Грен лежеше немощен на удобното, топло легло и с Тамида се гледаха в тишината прекъсвана само от чуроликането на малката птичка на прозореца, докато баща й се качваше по стълбите. Приятелката му, която явно бе и една от лечителките в селото му беше казала набързо да избягва да говори защото отварата бе изгорила гърлото и вътрешностите му. Щяло да му трябва време да се възстанови напълно, но разбра че след няколко часа ще е по-добре и ще може да говори и да се храни. На вратата се почука плахо:
-Влез татко! – каза Тамида високо.
Толбърн отвори вратата и застана на прага. Докато гледаше към легналия в леглото войн, големите му сини очи бяха пълни с вина.
-Как е той, миличка? – попита управника плахо дъщеря си.
-Ще живее! – отвърна Тамида и пак погледна към Грен с грижовна усмивка. – Организма му е много силен! Това беше най-мощната отвара която съм виждала откакто съм лечителка! Цяла нощ се бори за живота си и се гърчи и бълнува. Разгледах и стъкленицата на пода на килията…
-продължи да говори момичето повече на Грен отколкото на баща си. – Отварата не беше за разваляне на черна магия… Маггана му е дала нещо друго… - довърши Тамида ядосано.
-Как така друго, миличка? Ах тази дърта вещица… - ядоса се и Толбърн. – Е… най-важното е че е жив и ще оздравее!
Толбърн пак погледна към Грен с вина и започна да отваря и затваря уста, явно неспособен да започне да говори. Накрая въздъхна и му рече:
-Имам голям грях към вас ,мистър Грен! Аз ви предадох и заключих, а вие бяхте прав за всичко!
Грен се ококори и загледа развълнувано Толбърн в очите.
- Да ,мистър Грен! Вие познахте за армията от таласъми в гората и нещо повече… Мисля че спасихте всички ни от сигурна смърт или робство.
Грен започна да се размърдва и да се мъчи да става. Тамида скочи и отиде над него и го натисна да стои мирен в леглото. –Моля те Грен! Моля те, не мърдай! След няколко часа ще си по-добре, но дотогава ,моля те, стой в леглото!
-Гравииииннн… - изгъргори с немощен глас мъжа завит в кревата.
- Аааа… Значи и вие харесвате младия воин, сър! Гравин се върна жив при зори без драскотина по себе си, но много уплашен и загрижен. – продължи да го осведомява управника и Грен се отпусна облекчен в леглото. После Толбърн продължи: –Момчето помоли веднага да съберем съвета на селото и ни разказа какво е видял в гората. Армията е била наистина многобройна… Стотици от съществата живеещи в палатки, в огромен лагер, край пещерата Дийпхол. Изсичали близката гора и строели барикади и стена около лагера. Пещерата е била много строго охранявана от бронирани бойци таласъми. Гравин предполага ,че който ги командва го прави от пещерата, защото патрули влизали периодично вътре явно да докладват. Как е възможно всичко това още никой не знае със сигурност… - довърши Толбърн обезпокоено и се загледа през прозореца. После продължи:
-Минути след като разбрахме че подозренията ви се потвърждават бяхте занесен обратно в стаята си тук, в която пак сте добре дошъл, като мой гост. След това аз написах шест писма до управниците на близките до Ивънуел села, както и едно до града Толхаус ,за който ви разказвах, като се возихме в каруцата. Пратениците ни вече пътуват и когато пристигнат и писмата бъдат прочетени от другите управници за кратко ще се събере голяма армия. Гравин лично тръгна да се срещне с главния управник на града Толхаус, защото там има най-много войни , а момчето ни е директният очевидец. Щом пратениците се върнат най-вероятно ще разберем кога и къде ще се съберат всички войни в една голяма обща армия за да се погрижим за таласъмите. В момента селото е в бойна готовност. Стражите дават двойни смени, а населението е въоръжено и в готовност да се бие в случай че ни нападнат.
Грен му кимна немощно. Управникът явно си бе свършил добре работата и той не му се сърдеше че го бе заключил в ареста. Толбърн искаше да каже още нещо и вече по-спокоен и с блага усмивка на лицето рече:
- Не сте длъжен да казвате никому нищо за миналото си, ако сте си спомнили кой сте през нощта! Аз ви имам пълно доверие и ще видите че ще се реванширам задето ви предадох така вчера. Аз и моите съселяни имаме подаръци за вас, сър! – каза Толбърн усмихнат. – Ама трябва да викна Брънт и момчетата му че нещата малко тежат.
Грен пак му кимна и управника излезе от стаята.
След пет минути на вратата се почука и без да чакат покана влязоха няколко човека. Толбърн, Брънт и двама от стражите, които бяха дошли да извадят таласъма от килията снощи, носеха голям меч и доспехи от черна кожа и стомана, които бяха много красиво изработени.
-Как си спяща красавице? – попита го Брънт с усмивка и шеговит поглед. – Така да ми изкара акъла снощи, синко! Помислих че са те отровили… само да ми падне в ръчичките оная изкуфяла вещица… Още не знаем какво ти е дала!
Грен му се усмихна приятелски. Толбърн се покашля да покаже че иска да говори.
-Мистър Грен, мечът и бронята са вашите подаръци от мен и моите съселяни! Няма как да ви се отблагодарим напълно някога за вашата смелост, преданост и хитрост и затова че ни спасихте от сигурна смърт…- Грен се зачуди дали управника не беше подготвял речта си предварително, но му беше приятно да го слуша. – Тази е най-здравата броня , която имаме в селото, сър. Народа ни събра монети за да я откупим от ковача за вас! А мечът… - опита се да продължи Толбърн, но командир Брънт го прекъсна.
-Мечът беше мой, а сега е вече твой ,момчето ми! По спомен мога да ти кажа че върши доста добра работа… хи-хи-хи-хи. – рече Брънт и взе оръжието в ръце. Дръжката на меча беше от сребрист метал и черна кожа, които също бяха с изящна изработка. – Изглежда като обикновен меч, ама хич не е… - пошегува се отново Брънт и извади меча от черната му кожена ножницата. Оръжието блесна на светлината от прозореца. – Острието е изработено от няколко много редки метала и сплави! Никога не корозира или затъпява! Може с него спокойно да режеш през повечето брони без магии в тях, а ако си достатъчно силен и през други по обикновени мечове и оръжия. Ако порежеш с него някой и избяга раната ще се инфектира за няколко дни и клетникът ще умре мъчително и бавно без помощ на компетентни лечители.
Грен пак кимна с лека усмивка и Толбърн реши че може да продължи с речта си:
-Може да ни кажете също всяко ваше желание и ако е разумно и по силите ни то ще бъде изпълнено.
Грен се размърда лекичко в леглото и Тамина му хвърли предупредителен поглед да не мърда.
-Искам да се бия с вас… Таласъмите… пещерата… -промълви едвам война но бе разбран.
-Ама да… разбира се че може! Мистър Брънт ще се радва да има такъв войн до себе си в битка, нали?
-Даа.. добре момче! Още не се е свестил и вече мисли за битки и таласъми… хе-хе-хе… Харесваш ми момче! Много ми харесваш! – възкликна стария войн и понечи да го потупа по крака, но Тамида го стрелна с огнен поглед и Брънт се спря.
-Хайде стига татко! Вижте го колко е блед сякаш ще припадне всеки момент! Дадохте му подаръците и го известихте! Сега го оставете да почива! – скара им се Тамида.
-Добре, миличка! Оставяме го в твоите ръце!-съгласи се Толбърн. Стражите оставиха новата му броня и меч до масата и излязоха заедно с доволния Брънт, които му помаха с яката си ръка за довиждане и му се ухили.
-Е... До после, мистър Грен! Възстановявайте се бързо! – рече му и Толбърн, прегърна дъщеря си през рамо и излезе от стаята. Тамида остана да седи на ниската маса леко подразнена и му рече:
-Сега е време да поспиш! Аз ще съм тук при теб да те наглеждам! Като се събудиш ще ти дам лечебна отвара и ще те върнем на крака за нула време!
Грен и се усмихна безмълвно, и бавно се отпусна в мекото легло. Почти веднага заспа.
© Станимир Станев All rights reserved.