Толбърн и Грен се  движеха бързо с наетата каручка по тесния път надолу по хълма. Грен бе прибрал малката стъкленица с отварата, която врачката му бе дала в джоба на сивия си панталона. Бяха изминали няколко минути на мълчание, през които управникът на Ивънуел хвърляше от време на време нетърпеливи погледи към своя спътник и ставаше все по-нервен и по-нервен. Толбърн не издържа и се обърна към мъжа до себе си:

-Мистър Грен, изглеждате ми силно обезпокоен! Не съм ви виждал така тревожен и започвам да се притеснявам много! Кажете ми какво се случи! Какви ви ги наговори онази дърта вещица? Искам да ви кажа, че тя има склонност да драматизира и преувеличава и…

-Толбърн, колко стража бранят стената на Ивънуел? – не го изчака да довърши Грен.

- А…! –учуди се управника. -Всичките стражи са около двадесет ,сър! Редуват се  на смени, като четирима са на кулите при портата, а още трима патрулират селото. Мистър Брънт е командира на войните, които ни бранят и денем и нощем и е много кадърен. Не мисля че имате основание да се чувствате в опасност… Стените на селото са високи, а стражите смели и зорки и не мисля…

-Толбърн, искам да се срещна спешно с началника на стражата на селото! – отново го прекъсна война до него.

- С мистър Брънт? – шокирано го изгледа спътника му. – Че каква работа имате при него , мистър Грен? Чакайте, да не би… - уплаха премина през лицето на Толбърн, докато гледаше сериозното лице на война до себе си.  – Да не би да мислите, че селото е в опасност? Слушайте ,сър… Незнам какво ви е наговорила Маггана,  ама това да бъдем нападнати е много, много малко вероятно! –  докато гледаше война до себе си, управника вече сякаш се чудеше дали да се тревожи или усмихва.

-Имам сериозно основание да мисля, че Ивънуел е в опасност. – отсече Грен. – Щом се върнем искам веднага да говоря с командира на стражата ви. Дължите ми тази последна услуга заради Тамида! – каза му война със скрито чувство на вина заради манипулациите си над управника, но нямаха много време да му се обяснява. Толбърн нямаше да му повярва никога.

Дребничкият мъж погледна война до себе си в очите сериозно и продължително. После явно реши ,че щом Грен се позоваваше на това че бе спасил дъщеря му , нямаше да може да го разубеди.

-Добре ,сър! Щом не вярвате на мен, може би мистър Брънт ще успее да ви успокои! – каза управника с лека обида.

-Ще ви помоля да пришпорите якса, Толбърн! Искам час по-скоро да стигнем до селото!-продължи да го командва Грен.

-Добре… - каза управника с нескрито раздразнение. – Ама че работа… - промърмори той и шибна с юздата якса, който измуча и затича още по-бързо напред по широкия път с фенерите отстрани, по който вече се движеха.

Останалата част от пътя премина в мълчание. Грен може би бе обидил своя домакин, но ситуацията изискваше да се действа бързо и нямаше място за дълги обяснения и любезности. Ако теорията ,която имаше война се потвърдеше всички мирни обитатели в околността бяха в смъртна опасност. Той имаше план, който се появи в мислите му още в колибата на старата врачка. Планът беше рискован и опасен и изискваше съдействието на войните на Ивънуел. Сега Грен трябваше някак да убеди началника на стражата да му повярва и да помоли за неговата помощ, щом се срещнеха. Как точно щеше да подходи зависеше от характера на този Брънт, а Грен бе уверен в себе си и в умението си бързо да преценя хората. Все пак в миналия си живот бе обучаван не само физически. Той знаеше интуитивно как да печели и психологическите битки за да успее да се свърши това което беше нужно за благото на всички.

Когато стигнаха портата на селото, Толбърн махна на единия от стражите на кулата.

-Отворете на управника! – изкомандва стражът, но любезната му усмивка бързо изчезна, когато видя силно притесненото изражение на лицето на Толбърн. –Всичко наред ли е ,сър? Изглеждате смутен! – каза пазачът и погледна със съмнение към Грен.

-Всичко е наред ,синко! – каза Толбърн неубедително. – Къде е командир Брънт? Нашият гост иска да говори с него.

-Началникът е в управлението! – каза стража с учудено лице. После пак погледна към Грен вече с нескрита неприязъм . – Вашият гост, по какъв въпрос го търси? Проблем ли има?

Грен разбираше защо стража имаше враждебен тон. В очите на живеещите в Ивънуел, непознатият им гост се беше появил внезапно и без обяснения разкарваше управника на селото както и пленения таласъм напред-назад. Сега искаше да безпокои и началника на стражите . Може би историята как бе спасил смело Тамида все още имаше ефект върху хората, но скоро любезното им поведение и търпение можеха да се изчерпят.

-Ами… въпроса изглежда е спешен… - промърмори Толбърн и погледна към Грен с очакване.

Войнът разбра че е дошло време да започне да говори.

-Искам на подам сигнал, към командир Брънт, за опасност за сигурността на Ивънуел! – каза Грен без капка колебание.

Стражът се стъписа за момент , но бързо се овладя.

-Каква е тази опасност? – попита го стражът машинално, сериозно и с недоверие.

-Бих желал да подам сигнала лично на командира ви! – отвърна Грен също тъй сериозен.

Стражът преценяваше с поглед мъжа срещу себе си и изглеждаше раздразнен. Двамата войни се гледаха в очите изпитателно няколко секунди. После стражът се обърна към един от своите хора.

-Гравин, заведете госта ни и управника при началник Брънт!

-Тъй вярно! – отговори  един от другите стражи при портата.

Стражът Гравин, към когото се бяха обърнали бе с глава подобна на птица, с остра човка и зорки жълто-оранжеви очи. По цялата му глава и тяло имаше лъскави, сиви  пера, които леко променяха нюанса си и блещукаха под силната, слънчевата светлина. Гравин беше с лека кожена броня, като на останалите стражи и беше сложил ръката си, с три пръста и остри нокти, на къс меч, пристегнат към кръста му с широк колан.

-С ваше позволение!- рече Гравин на управника. Толбърн му кимна сякаш вече малко по-спокоен.

Птице-подобният войн отиде до каруцата, хвана якса за повода на устата му и ги поведе през портата навътре в селото. Съществата на Ивънуел , много от които заети, всеки със своята работа, спираха за да ги гледат , като някои си шушукаха и сочеха Грен. По пътя за управлението, в което бе командира на селската стража те минаха отново през площада с красивия шадраван, който явно бе центъра на селото, но поеха по друг път срещуположен на уличката която водеше към  обора на яксовете.

След малко пристигнаха пред една от къщите и Гравин спря каруцата им.Управлението на стражите не се различаваше много от останалите къщи в Ивънуел. То бе на два етажа, малко по-голямо от останалите сгради, със същия покрив от дърво и сухи растения подобни на слама. Прозорците обаче бяха по-малки и имаха железни решетки.

Стражът Гравин, който ги бе водел, върза повода на якса за една ограда отпред на сградата и  животното започна спокойно да пасе тревичките които растяха по земята около него.

-Може ли да затворим таласъма в ареста, Гравин? – попита го Толбърн докато слизаше от каруцата.

-Не мисля, че ще е проблем, господин управник! – отвърна пернатият войн. – Ареста е празен от месеци. Не сме имали проблеми с реда в селото, както знаете!

Грен не се поколеба да нарами, за кой ли вече път, припадналия миризлив таласъм и последва Гравин и управника към входа на управлението. Когато влязоха вътре, Грен видя голяма стая в ъгъла на която имаше килия с дебели метални решетки и скамейка, а отстрани до прозорците имаше маса със няколко стола, на един от които беше седнал друг войн от  стражата, облечен в типичната за тях лека кожена броня. Той дремеше подпрял глава в дланта си и похъркваше леко.

Гравин се покашля и колегата му се стресна и събуди.

А… Гравин! Ам… какво става…? Господин управник… аз май съм задрямал за секунда…- каза изненадано, още съненият страж, докато гледаше объркано към тримата мъже и таласъма.

-Нищо синко, нищо!-успокои го Толбърн с мил тон.- Идваме при твоя началник, мистър Брънт! Би ли отворил килията да приберем този мръсен таласъм на сигурно място преди да е дошъл в съзнание? – попита го управника любезно.

-Веднага сър, веднага! – подскочи стража и свали от кука на стената голяма връзка със стари метални ключове. После с един от тях отключи вратата на килията и направи знак с глава на Грен да влиза с таласъма. Воина  остави таласъма  на каменния под вътре в килията и се обърна да излиза. Погледна към Толбърн и останалите. Управника имаше странно изражение и сякаш водеше вътрешна борба. Грен видя в уплашените му сини очи,   как той взе решението си и скочи към вратата на килията и я затръшна. Тя издрънча силно.

-Заключете го! – извика Толбърн на Гравин и другия страж. Грен скочи към врата, но пернатия войн успя на време да врътне ключа който беше още във вратата, след  което го дръпна от ключалката и отскочи назад. Докато гледаше тримата мъже, Грен разбра че е допуснал глупавата грешка да се довери твърде много на своя домакин.

-Браво, Толбърн! – каза му Грен с леден тон и изпепеляващ поглед. – Това не го очаквах от теб!

Управника трепереше и го гледаше уплашено. Грен хвана решетките на вратата и я раздруса силно. Килията беше с ограда от масивно желязо и въпреки почти нечовешката си сила, война усети че няма да може да я откърти. Толбърн също се увери, че бившия му гост е в капан и започна да се успокоява и да придобива повече кураж. Другите двама, явно също не очаквали такъв развой на събитията, гледаха изненадано от управника си към Грен и обратно.

-Мистър Грен…-подхвана управника като му идваше все повече смелост. – аз наистина съжалявам, че трябваше да стане така, но доверието ми във вас се изчерпа. Вие сте твърде непредсказуем, аз не зная нищо за вас и е време да отговорите на моите въпроси. Ако бъдете искрен с нас и ако аз някак си ви повярвам ще бъдете освободен и ескортиран извън Ивънуел и няма да се връщате повече в нашето село. Ако ли не… е ще имаме време хубаво да си поговорим докато лежите в ареста, а аз не бързам за никъде…

-Вие не знаете какво се готви срещу Ивънуел и за това за никъде не бързате! Ако знаехте, щяхте да ми благодарите а не да ме предавате и заключвате! – отвърна му Грен разгневен.

-Даа…-каза Толбърн с недоверие. – Господа, мистър Грен, твърди че нашето село е в голяма опасност. Не пожела да ни разкрие от какво или от кого и искаше да говори с  вашия началник, мистър Брънт. Аз предлагам да извикаме командира, за да чуем всички каквото има да му казва. Какво ще кажете? – довърши Толбърн и погледна към двамата стражи. Гравин му кимна.

-Добре! Мистър Гравин, идете ако обичате да известите командира си и му кажете какво е станало тук! –разпореди с любезен тон Толбърн, след което седна на единия стол край масата. –А вие мистър Грен, ако имате нещо за казване съм целият в слух!

Гравин тръгна нагоре по стълбите да търси командира си и се загуби от погледа на Грен. Вързания таласъм в килията на война започна да потръпва и пръхти и след малко дойде в съзнание. Огледа се стреснато и объркано и започна да се мята бясно и да вие.

- Ах, пак ли ще ми продънваш ушите…- измрънка Толбърн подразнено, запуши уши с ръце и започна да се клати напред-назад на стола.

Грен обмисляше варианти за изход, но разполагаше само с малкото шише с отвара в джоба си и с вързан, виещ таласъм.