Пак беше страшно гладен! Тази силна, остра нужда, бе неразделна част от него,  от както се помнеше  и именно тя движеше цялото му съществуване. В момента имаше формата и тялото на огромна съблезъба котка , с тъмно-лилава , петнисто-червена кожа , огромно, мускулесто тяло,  и  опашка, която се виеше като змия зад него. Предните зъби на широката му паст бяха  дълги и остри като бръсначи , както и ноктите на масивните му лапи.  Лапи на бързи, силни, четири  крака , които го носеха в момента, с гигантски скокове през дивата джунгла към глутницата  фенгове, които бе надушил с изостреното си обоняние. Те се намираха в известна   близост до пещерата,в която спеше и почиваше, след честия си лов. Името му в този нов свят беше “Вор”. Многото разкъсани от него хуманоиди, с тъмни кожи, крещяха една и съща дума преди да умрат и да се превърнат в негова храна. Вор. Това звание му бяха дали съществата с разум в горите тук и звярът го бе приел за свое.

 Вор спря за кратко и наостри дългите си ушите. Фенговете не бяха далеч. Сега трябваше да е тих и да се промъкне до тях незабелязан, за да не се разбягат. Приклекна леко и  започна да се прокрадва напред към плячката си, през гъстата зелена растителност, без да вдига почти никакъв шум. Гладът беше вече  непоносим , но скоро... съвсем скоро щеше да вкуси свежа  плът и да се задоволи за кратко.

Ярко-червените очи на чудовището, му позволяваха да вижда прекрасно , дори в тъмнината на настъпилата нощ. Не случайно бе абсорбирал и приел тялото именно  на съблезъба котка. Този вид хищник бе най-силното и опасно  животно тук  , или поне най-силното на което се бе натъквал. Знаеше и за други, по-едри , по-могъщи  , но тях щеше да убие и абсорбира по-късно... по-късно, но съвсем  скоро.

Вор подуши тихо въздуха и разбра че го делят десетки метри от глутницата фенгове. Зверовете бяха убили нещо и сега се хранеха настървено , с мляскане и ръмжене, което се долавяше съвсем ясно от силния слух на дългите му остри уши. Чудовището се приближи още, съвсем бавно и безшумно, и загледа нищо неподозиращите същества, със страховитите си червени очи,  иззад един гъст храсталак. Те бяха три пъти по-малки от него, пет или шест на брой , слепи , и със сиво-зелена, люспеста кожа. Глутницата се хранеше от прясно убит труп и се боричкаха и караха , за достъп до най-хубавото месо .

В следващия миг, избраният от божеството звяр, изръмжа силно и се метна напред с огромен скок. Озова се съвсем близо до едната си жертва и я сграбчи с мощните си предни лапи , след което я захапа през гърба и усети в устата си вкусът на кръв и натрошени кости. Фенгът изскимтя за секунда и увисна мъртъв в пастта на Вор , със скършен гръбнак и тяло. Чудовището се метна отново и уби другото най-близко същество , като разпори коремът му със един-единствен замах на острите си нокти и вътрешностите му се изсипаха на земята. Останалите по-малки хищници се разбягаха уплашени всеки в различна посока. Нямаше да ги гони. Би убил и погълнал плътта на всички, но бе твърде гладен за да ги преследва. Звярът се нахвърли лакомо върху единия, пресен  труп и започна да гълта с неописуема наслада,   цели, едри парчета месо.

Преди да се появи в дивите джунгли, прероден от яркото сияние на Божеството, Вор бе обитавал друг свят, доста подобен на този. От стария си живот помнеше в началото гладът. Адският глад и  безкрайно дългото пътуване, през пълен мрак и адски студ .  Пътуване, което  все пак   свърши накрая, с мощен удар и огнена експлозия. Вор разбра, че бе паднал от висините на космоса и небесата на земя, планета тъй богата и красива, и препълнена с живот.  В началото беше малък, страшно малък и слаб. Мъничка, лилава пихтия , жалка и едвам способна да се движи, ала гладна и със нужда да расте и да се развива. Първата му жертва беше съвсем дребна и безпомощна. Вор успя да я убие , след което абсорбира и погълна тяло й и прие нейната форма. Вече можеше да се движи и да ловува друга дребна плячка. Съществото , движено от вечен глад , продължи да убива, яде и абсорбира. За своя форма и тяло подбираше най-силните и опасни създания, а останалите ставаха храна , гориво за растежа и лова. Чудовището наедряваше и поглъщаше , все по-нагоре и по-нагоре в хранителната верига на чудната планета, която бе в хармония и сякаш бе едно цяло. Целта на Вор бе да достигне върха на животинския свят там и да абсорбира най-огромния и могъщ хищник, което щеше да му позволи, да достигне критичната маса и сила, достатъчна за да започне да се множи. Щом това стана ,чудовището вече нямаше нужда от тяло с което да се движи и  ловува . Сега имаше способността да се вкорени в земята и  почвата и да изсмуква храна и енергия от самата планета, както и  растенията и животните в нея. Можеше и да се размножава и да създава от собствената си плът много чудовища и създания, които да се хранят , абсорбират и растат сами , за да изсмуче всичко от богатата на живот планета. Природата там обаче бе в хармония , взаимосвързана и интелигентна и нямаше да се остави лесно на паразитът да я превземе и погълне. Тя се бори дълго и упорито , но Вор бе твърде силен и плъзна навсякъде, не спирайки да се храни и расте. Тогава земята  взе решение, да жертва себе си, за да убие заразата и  да спре нейното разпространение в други светове. Мощни вулкани изригнаха и заляха с огън и лава , както паразитите,  така и дървета и  животни , а атмосферата изчезна и мощната слънчева радиация изпепели и унищожи всичко. И Вор умря и  беше заличен . Агонията на глада обаче не изчезна  и сигурно щеше да го мъчи до безкрай, във тъмния океан на  вечността.  Тогава пред него се яви сияние , Божество със предложение , да бъде прероден за надпревара. Надпревара с награда самият той да стане Бог и да има сила и власт над душите на създанията , както и свят който да бъде само  негов. Може би това щеше да задоволи глада , може би това щеше да му позволи да расте до безкрай и да погълне всичко.

Вор падна в дивите джунгли със малък метеор, като преди. Беше малка лилава пихтия, но бързо намери, уби и абсорбира едно гущерче. После по-голямо, след това змия и така все по-нагоре и  нагоре  , като след няколко месеца бе достатъчно силен, за да вземе формата на фенг. С това тяло започна да напада и да се храни с вкусното месо и на хуманоидите живеещи тук, за да събере достатъчно енергия за следващата стъпка - съблезъба котка. Боят беше труден и дълъг но Вор накрая успя и прие сегашното си състояние. Сега бе решил , че новото му тяло трябва да е на великан, най-могъщото създание тук, за което знаеше.   Имаше късмета да разбере за великаните и къде и как да ги намери. Предстоеше трудна и жестока битка , но Вор знаеше че ще успее да продължи растежа си и не виждаше какво може да му попречи или спре.

Сега, сит от обилното количество прясно месо, той се насочи обратно към пещерата си за да поспи. Гладът щеше да се върне скоро с голяма сила и да го подтикне отново към лов и убийства. Гладът винаги се връщаше!