Капките забарабаниха по дългата стреха. Отначало бавно. Някак мързеливо и eдинично, сякаш жена бърка в котле и ръси плочника, за да премете. После ритъмът се усили, капките затрещяха. Вертолетни перки по покрива. Дъждът нападна езерото, наби го, то се гърчеше в напразни опити за съпротива, капките дълбоко проникваха под повърхността, и отскачаха обратно в импровизирани фонтанчета. Водният дух се ядоса и надигна изненадващо големи вълни. Да се ненадяваш, че това кротко езерце е способно така да се вълнува. Жената на верандата изобщо не им обърна внимание. Сякаш за нея бурята не се е състояла. Въпреки гръмотевиците. Въпреки проблясъците на светкавиците. Седеше, над нея дългата стреха й осигуряваше заслон от дъжда, шушлякът я пазеше от вятъра, който караше големите борове да ръкопляскат с клони, а малките - да правят дълбоки поклони.  Седеше и не шукваше. Наистина беше омагьосващо. Небето се саморазправяше със жена си - Земята. Нату - така беше името й, всъщност беше Наталия, но това си го знаеше само тя - Нату протегна бавно пухкавата си ръка, дъждът се блъсна в нея и тя се удари в парапета на верандата. Сблъсъкът не я стресна. Ръката й остана неподвижна и отпусната, под струята, стичаща се от стрехата. Какъв дъжд!

В средата на езерото сред вълните танцуваше по риза душата й. Въртеше се и плискаше с коси дъжд около себе си. Беше силна и гъвкава. Тялото й, което прозираше под мократа риза, се извиваше като тръстика на вятъра, танцуваше и танцуваше. Дългите коси се стелеха във въздуха и разпръскваха водни капки около нея. Превръщаха я в бледосиня феерия, във водна каскада. Кожата й, съвсем мокра, лъщеше под блясъка на светкавиците, гърдите й излъчваха електричество във въздуха, розовите им ареоли прозираха под ефирната дреха. Краката й едва докосваха вълните, гъделичкаха ги и от това езерото съвсем разтресе шкембето си от смях.

Някога не само душата, но и тялото й танцуваше под дъжда. Сега можеше да понесе само представата за душата си, в къщичката имаше само едно огледало и то покрито. Нату не желаеше да вижда отражението си. Знаеше, че не е грозна - с напредването на възрастта дори ставаше по-хубава. Като ученичка беше невзрачна и никой не я забелязваше. Като млада жена обаче неотразимият й чар я беше превърнал в най-търсеното момиче, въпреки че не беше красавица. Никога не е била. Всъщност не никога. Сега беше красива. Знаеше го. Не, не лифтинг, нито пластики. Просто се разхубави от годините. Правеха я... секси. Странно, но мъжете наистина намираха еротичен заряд в пухкавата Нату, която беше нагазила смело в средната възраст.  Тя не ги забелязваше. Не обръщаше внимание на горския, който честичко почна да обикаля района около самотната й хижа. Нито на кмета, който лично се довлече да я навести, сякаш правеше подобен жест за някой от селото. Нито на водопроводчика, който си предложи услугите незабавно, независимо, че тук водопровод не достигаше. Нито на местния жичкаджия, когото викаха за всякакви ремонти - от телевизори до бушони. Но тя нямаше нито един електрически уред, дори хладилникът й беше газов. Тук електричество нямаше. Не че по принцип нямаше електричество, но хижата беше много отдалечена.

Винаги беше мечтала да живее тук. В Брадатата гора. С мъка й позволиха. Но успя. Обичаше това място от дете, когато мина от тук по време на някъв поход в планината. Огромните борове я очароваха. Високи, стройни, извисили стрелите си към слънцето, устремени към него. Клоните им се рееха високо над главата й. Сплитаха се чак в небето, тя не можеше дори да ги различи, изглеждаха като плетеница, в която не беше ясно кое откъде идва и накъде отива. От тях се спускаха дълги чак до земята платна брадат испански мъх, придаваха на мястото вид на запуснат омагьосан замък, в който само паяжините напомнят, че все пак има живи същества. През  ефирните им завеси срамежливо се промъкваха слънчеви лъчи, интерферентно разпръскваха светилната над плътния килим мъртви борови иглички долу. Изглеждаше призрачно и прекрасно. Тогава Нату видя душата си да танцува жига сред паяжините на испанския мъх. И се влюби завинаги в това място. Много усилия й костваше да се сдобие с тази запустяла дървена хижа на брега на езерото в самото сърце на Брадатата гора. Само тук природата си беше позволила деца - малките борове на брега на езерото, малиновите храстчета наблизо. Една полянка, обрасла с трева, в която можеше да се намерят дори гъби. Нату се научи да ги разпознава, намираше често печурки, пачи крак, а за сърнели и манатарки слизаше чак долу, до дъбовите и акациевите горички край градчето. В езерото имаше риба и тя ловеше понякога. Понякога. Не се страхуваше нощем, докато лежеше с отворени очи и слушаше шумовете на гората. Понякога, особено през зимата, чуваше вълците, те идваха до самия й праг. Гладни и настървени. Искаше й се да им отвори, да ги пусне вътре - сигурна беше, че с удоволствие биха се саморазправили с нея. Но си лежеше кротко в леглото. Какво й бяха направили вълците, че да ги натрови с месата си. Понякога, когато събираше билки или гъби, виждаше и мечка, но много рядко. Никога не се бяха срещали, макар Нату да не бягаше. Чакаше мечката дано сложи край на това изтезание - живота й - но тя като че ли предусещаше надвисналата беда и някак я заобикаляше.

Нату натравяше всичко около себе си.

Някога, когато беше като душата си, нежна, палава и малко налудничава, танцуваше под дъжда, както сега душата й танцуваше сред езерото. Така я намери и Той. Обикна я, влюби я в себе си, напарви я своя жена - тривиално. Нату беше щастлива. И се опитваше с всички сили да направи и него щастлив. И мислеше, че е успяла.

Не искаше да вярва на мълвата. Не можеше да е вярно. Всички й казваха, че са го виждали - той не се криеше. Тя не го беше виждала и не вярваше, бяха си обещали да си казват всичко, назависимо колко трудна е истината. Но той нищо не й беше казал.  И тя нямаше право да вярва на никой друг, освен на него. Бяха се врекли да си вярват.

Докато един ден не ги видя сама. Вървяха прегърнати и си разменяха смешни целувки - смешни, защото непрекъснато се смееха. А вкъщи той беше все мрачен. Не си разменяше с нея смешни целувки. Дори почти не говореше с нея. Нату можеше да пресече пътя им и да поиска незабавно обяснение. Но не го направи. Стори й се вандалско да прекрачи прага на тяхното щастие. Вечерта, когато той се прибра мрачен, тя вече беше готова за път. Попита го само има ли нещо да й казва. Той каза, че  е уморен. Денят му бил тежък. Тя кимна.

Беше потресена. От усещането за лъжа. От сигурността, че е лъгана. А трябваше само да й каже: "аз обичам друга". Години по-късно си даваше сметка, че всъщност не му се сърди за изневярата. А за лъжата. Ако й беше казал, ако само й беше обяснил... сега нямаше да е мъртъв, а тя нямаше да е бивша затворничка, край на чиито живот дори мечките се страхуват да сложат...