Беше един от онези дни за които мечтае всеки любител на спокойният аскетичен живот сред природата - парещ понеделник в края на лятото и претъпкан до болка трамвай в дежурноно обедно задръстване на големия град. Всевъзможни миризми, една от друга по-неповторими се извиваха с отчайваща жестокост за да родят онзи коктейл от специфични ароматни молекули, притежаващ уникалната способност да преобърне стомаха на не едно живо същество на тази планета, разполагащо с този иначе полезен орган. Дузина пенсионери се опитваха безуспешно да заглушат крясъците на ватмана, който псуваше юнашката всяко движещо се или не превозно средство, засечено в полезрението му. Чалгата се лееше с грохота на три километров венецуелски водопад и някак естествено се сливаше с тежкото тракийско хоро, опияняващо посетителите на близка долнопробна кръчма. Една от бабичките, седящи в епицентъра на този импровизиран земен Ад - жена на достолепна възраст с препълнени пазарски чанти и буден поглед, най-безцеремонно, с нескр ...