Душата на Огъня- Спомен за Спомена /за конкурса/
Душата на Огъня-Спомен за Спомена
/за конкурса/
Смали се целият ми свят. Побра се на двуног в сърцето. Нарече го събрат. Научи го да гледа към небето. Избра за слънчевия път подслон. В извивките на мисълта мелодията лъкатуши-кога, къде, с кого, защо и как Животът, до живот, сред челядта, край своето огнище да се сгуши.
Преди да падне зърното в пръстта, преди да го зашепи работливият сеяч, сънувала е нивата мечтата на стопанина-орач и чакала е пламъкът неведом да я сбъдне.
Върти се Времето ми в кръг. Расте денят и се смалява. Жътварят радва се на урожай. На блага дума благодарен е Безкраят.
В колибата на прозата пристъпва мисълта. Облича вярата върху представата за святост връхната си дреха. Студено е, а приказката за света не носи обещаната за всекиму утеха.
Студът осъмва в трескавата плът. Изгаря същността му слънчевите разстояния. Тогава коленичи пред огнището мигът и в пламъците ми се взират умолителните отчаяния. Жаравата рисува връз скръбта браздите на очакваната пролетна промяна. Дими на думите снегът и съска влагата, като змия, която от уплаха бяга.
И в дън-земя, по своя воля, се оттича бистрата вода. Сълза в окото на човешката зеница. Завръща се, от другата страна на неизреченото земно, бяла лястовица.
На сън мирише приказката за страстта, която свързва двата свята. За да я събуди, струпва купища дърва Мъдрецът, знаеш жар да гази и да разговаря с небесата. По право, пада се на Младостта да вдиша стъпките на огненото тайнство. Светок-Великия баща, ще моли всички им, от всяко зло, да пази.
Двуногият мечтае за криле, когато свидното му стигане от него вече няма. Край синора копнее плодното дръвче за корен, клони и стебло.
Човек пристъпва, поизраства и зове земята под единствените си нозе- за хоризонт, за гроб и за постеля.
В жаравата на святата неделя, пристъпва ритъмът на разпнатата върху обръч животинска кожа. Кръвта държи в изопнатите си ръце иконата-на вярата единствена опора. Белее тъканта на ленените дни, с които скърпва въгленът идеята, че може сам-самин да люби и да мрази своето безсмъртие.
В ръцете на изкусния гайдар пищи задъханата ръченица. През огъня пренася болни и измолва нестинар за мъката живот и радостчица.
Умората подрежда стъпките на правото хоро, като цветя в букет, до крехките надежди за добруване и берекет.
Въздиша пепелта и слага кръст връз въглените в оживелите огнища.
И ред по ред, по ред... изнизват се двуногите мъниста.
© Лина - Светлана Караколева All rights reserved.
Направих каквото можах за да стигна възможната допирателна между двете разбирания за онова, което (когато се е правило както трябва) наблюдателят описва като поредица от действия, а участниците в действието никога не обсъждат с когото и да било, включително и помежду си 
