Jan 5, 2018, 11:20 PM

Душевна слабост 

  Prose
871 4 6
1 min reading
И седнах да те чакам. Да чакам едно твое позвъняване, както всяка сутрин ти чакаш да изгрее слънцето, за да усетиш липсващата ми топлина. Но аз съм слънцето, а ти си луната. Точно както те се разминават, търсейки се в пространството, никога не успели да се докоснат. Всяка секунда без теб се превръща в часове, а часовете в дни. Често искам да захвърля всичко и да прекъсна това безкрайно чакане на нещо което не знам дали някога ще бъде при мен. Дали ще бъдеш такъв какъвто те оставих и такъв какъвто те очаквам. Дали пък не си се променил от както те няма? Дали все още съм в сърцето ти,така както ти в моето? Все въпроси, които сякаш раздират ума и душата ми с удари като от камшик стократно. Усещам вътрешното кървене и боли. Боли, а обезболяващите вече не помагат. Не помагат и вечните напомняния да те забравя и да сляза на земята. Та как можеш да забравиш точно този, който те е научил да летиш и лекувал драскотините по крилете ти при всяко падане?
От както теб те няма, тези драскотини се пр ...

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Марчела All rights reserved.

Random works
: ??:??