Душички
Много често преди години се събирахме с приятелите на мъжа ми. Бяхме четири млади семейства и обикновено купоните ставаха у нас. Говориме за децата, за мода, за проблемите си. Мъжете разказват спомени от казармата. Уж било много гадно, а като ги слушаме какви весели случки разказват... И току някой се издъни.
- Леле, оня ден каква мацка видех в бара!!! Направо убиец, ви казвам.
- Кога оня ден? Нали каза, че си на мач, какъв бар?
- Абе, жена, оня ден в смисъл преди време, няма да уточнявам дати. Заради теб си забравих мисълта.
Друг път.
- Помните ли Роси? Ако знаете каква е станала хубавица! Направо ми идеше да я скъсам.
- Коя Роси, бе мъжо? Кога си я видял?
- - А, отдавна беше.
- - Роси ли, заслужава си. Аз преди време що късане му ударих с нея, братле, нема да ти казвам. Страшна е!
- - Ти па кога си я късал?
- Бе, това беше преди да се оженим.
И какво стана, те си разказват как оня ден скъсали от любов Роси, Лили, и някоя друга, но оня ден било преди да се оженят. И ние „сладурките" ги слушаме. По едно време спряхме да се виждаме. Идва Жоро у нас и го питам къде е жена му.
- А, замина с детето на село.
Мина месец и ги виждам на пазара.
- Хайде у нас?
- Не, ще бързаме да се приберем, че майка гледа детето.
- Защо, бе Жоро, хайде да идем за малко.
Седнахме, гледам, Жоро притеснен. Ани ме пита:
- Къде се загуби?
- Тука съм, защо?
- Хайде да си тръгваме? - Жоро вече е станал и е на вратата.
- Я, чакай малко. Ти не си ли била на село? А така!
- И ти ли не си ходила никъде?
- Значи сега ми светна. Една вечер, нашите сладури излизат към десет вечерта, да помагат на твоя мъж, че нещо сте правили ремонт на вилата. Па майсторите оставили кочина и спешно трябвало нещо да се доуправя, че свекър ти се прибирал от санаториум и... Прибраха се на другия ден. Абе уж ремонт, ама и аз съм една. Жоро си облече костюма, сложи си вратовръзка... Глей колко съм проста и му вярвам, моля ти се.
- Какъв ремонт? Какъв санаториум? Никакъв ремонт не сме правили. Ето защо не се събирахме. Тея русите, дето преди да се ожениме, оня ден... Ега ги у майсторите на късия разказ. Как ги измислят само.
Малкия ми син е на двайсет и пет години и току лети по дискотеки. Търсят го разни мадами, а аз му казвам:
- - Хайде стига вече. Намери си едно момиче, искам внуче да гледам, да ви помагам, докато съм по-млада.
А мъжът ми го съветва:
- Походи си, сега ти е времето, после да не се издънваш като нас. Ергенче си, да не ти пука.
- Ще се издънвате... ние що не се издънваме? Май сме по-печени от вас.
Сега пак се събираме, но вече няма издънки. Дали са си взели поука или просто остаряват?! Защо ли изобщо сме се ядосвали? Мъже!!! Като малките деца са, оставиш ли ги за малко без надзор, веднага ще направят някоя беля. Душички!
© Светлана Лажова All rights reserved.
