Когато изчезна, забелязаха, че я е имало.
Мобилизираха всички спасители, крайбрежната охрана, полиция и пожарна, включи се и голяма част от цивилното население.
Откриха й остатък на скелет, но после се установи, че става въпрос за нещастие от преди години, за което никой не е подозирал, ни чул нещо.
Две седмици се спущаха водолази. Дълго още се чакаше трупът на удавницата да изплава, но това не се случи.
Тук нямаше течение.
Но тя нямаше да изплава. Тя не беше удавена. Поне в морето – не.
Прехапвах си устните и юмрука за да мълча. Бих си прехапал и езика. Никой нямаше да ми повярва. Никой не заслужаваше да знае истината или поне тази част от истината която знаех аз. А и сега тя беше по-присъствена, по-ярка в съзнанията отколкото докато беше тук и докато беше жива.
Беше?
Не знам дали правилно употребих думата. Не съм сигурен, че е мъртва. Вярвам по-скоро в обратното. Усещам присъствието й. И докато беше сред нас, то беше трудно доловимо, но го усетих. Дни преди изчезването накара гърдите ...