В кафенето бе многолюдно и задимено. През големите панорамни прозорци се сипеха снопове слънчеви лъчи, врязваха се смело в дебелите пластове синкав тютюнев дим, пронизваха ги, изтъняваха в битката и омаломощени хвърляха бледи отблясъци по пълните със сдъвкани фасове кристални пепелници. Приглушено звучеше музика опитвайки се безуспешно да надвие общата шумотевица. Беше ранен следобед.

На една от масите, до входа, седнали така, че да обхващат с поглед цялото заведение допиваха поредната си чаша водка двама младежи. И двамата между двадесетте и тридесетте, и двамата в еднакви избелели джинсови униформи. Единият – висок и слаб. Другият – нисък и пълен. От небрежно - самоуверените им пози бе ясно, че това е Тяхната маса в Тяхното кафене.

– Ези – каза пълният.

– Добре тура – отвърна високият, ловко подхвърли монета от двадесет стотинки с лявата ръка и я захлупи с неуловимо движение на дясната.

– Тура, – гласът му прозвуча прекалено равнодушно – петарата.

Пълният бръкна с нежелание в джоба на якето си и му подаде пет лева.

– Във вторник не ми върви – промърмори с досада.

– Ами тогава си стой в къщи... чети книжки - засмя се високият и помаха с петте лева под носа му. Дъвчеше дъвка. Думите излизаха от устата му овъргаляни в нея.

– Дрънкаш, пак много дрънкаш – изсумтя раздразнено пълният – хайде.... ези...

В кафенето влезе прегърбен от годините старец. Стъпваше неуверено, като човек, който се бои, че всеки миг могат да го освиркат. Отдръпна се встрани от входа, до големия щръкнал, като портиер филодендрон и заоглежда притеснено масите. Изглеждаше някак нелепо тук, с износения си старомоден костюм, със смачкания каскет стиснат в ръцете и със старостта си.

– Гледай го дядката, май е сбъркал входа – каза високият и подхвърли двадесетте стотинки – ези...

– Мама му стара… – пълният извади отново пет лева от джоба си.

Старецът направи няколко колебливи крачки и спря пред тяхната маса.

– Извинете, свободно ли е? – от гласа му и от цялата му фигура лъхаше на старост.

– Чакаме тука едни... приятелчета – процеди с нежелание пълният.

Старецът се отдръпна и безпомощно се огледа. Други свободни места нямаше.

– Седни, седни, те нашите приятелчета няма да дойдат скоро – съжали го високият – Може пък да е кадемлия, да ти провърви – обърна се към другия.

Старецът кимна благодарно и се отпусна на свободния стол. Повъртя каскета чудейки се къде да го сложи, накрая го окачи отстрани на стола и постави чинно ръцете си на масата. Личеше, че не се чувства удобно.

– Виж, нова звезда – посочи с глава пълният – туй маце не съм го виждал.

– Аз я знам – каза лениво високият, и направи майсторски балонче с дъвката – територия на Пешо навлека. От новия набор. Ези или тура?

– Ези.

Монетата описа сребриста дъга, чукна се в ръба не пепелника и се отърколи до ръцете на стареца. Груби, напукани, видели много труд ръце. Беше вперил поглед в тях замислен за нещо свое, невесело.

Слабият се присегна.

– Какво ти казах, дядката е кадемлия – изсумтя разочаровало и извади пет лева.

– Моля – до масата бе застанала сервитьорката. Нацупено младо момиче.

Старецът сякаш не я чу вперил, все така, тежък поглед в ръцете си.

– Моля, ще поръчате ли нещо – повтори по силно и в гласа и звънна метална нотка.

– Да, да – стресна се старецът – една ракия, ако може.

– Не сервираме ракия – тросна се сервитьорката – ракия в хоремака. Уиски, водка, коняк, вермут.

– Една водка тогава.

– Водката е Смирноф, пет и двадесет.

– Да, да, сега… – старецът започна да бърка суетливо в джобовете си

– После се плаща – каза вече по-меко момичето и тръгна към бара.

– Стефче – провикна се след нея високият – донеси и на нас по още едно.

В кафе сладкарницата притъмня. Някъде наблизо просветна и изтрещя гръмотевица. По стъклата тежко заудряха едри капки дъжд. Сякаш някой възмутено барабанеше с юмруци.

– Пак се разлигави – промърмори с досада високият – мръсно време.

– Мацето се бройка – прекъсна го пълният вперил поглед, като ловджийска хрътка някъде към съседните маси – гледай, гледай само как се бройка.

– Казах ти, там играе Навлека. Не се бутай между шамарите. Нали го знаеш каква мърда е.

– Ще се разберем с него – ухили се пълният – дължи ми туй , онуй...

Навън, забоботиха гръмотевици. Глухо и постоянно, на една и съща нота. Засвятка се така, сякаш някой опитваше да завари започналото да се пропуква небе с огромен електрожен. Първите капки дъжд натежаха още повече запращани със сила от извилата вихрушка.

Откъм бара се зададе сервитьорката стиснала здраво подноса в ръце. Превиваше страхливо глава при всяка по-силна гръмотевица.

– Ама, че гърми – каза нервно – как гърми само, как гърми – ръцете и трепереха докато сервираше.

– Аз да платя – старецът подаде пари – няма да стоя много – после някак механично протегна ръка към чашата с водка и я преполови с една глътка.

– Браво бе дядка – пълният чак подсвирна – как ги правиш тия работи.

Старецът мълчеше вперил оловен поглед в ръцете си. Беше някъде много далеко.

Навън бурята набрала сила се мъчеше да докаже нещо. През полуотворената входна врата се промъкваха крадешком струйки свеж въздух. Замириса на озон.

– Мъка имам... – промълви неочаквано старецът.

– Всички си имаме мъка – подхвърли високият – ама за тая работа е гроздовата ракия. Смирнофката е за кеф.

– Синът шофьор беше. Международен. – продължи старецът без да му обръща внимание. Думите се къртеха накъсано от него. Като че ли заровени някъде много дълбоко, успяваха с усилие да се измъкнат на свобода. – Към Афганистан пътуваше… добре си беше и преди това, ама нали за Цветето,... – той замълча, пресегна се към чашата с водката и я притисна в шепите си.

– Към Афганистан ли – оживи се високият – кой е той бе? Ний там ги знаем повечето – и смигна на пълния.

– И вие ли пътувате нататък – вдигна поглед старецът?

– А не, ние сме в ... търговията, ама имаме вземане даване – засмя се високият.

– По-добре е в търговията, по-спокойно, по-безопасно – каза старецът и се облегна назад. Алкохолът изглежда се разля по него защото гласът му затвърдя.

– Е и ние си имаме рисковете – засмя се отново високият – рисковете на професията.

– Много дрънкаш – изръмжа недоволно пълният – пак много дрънкаш.

– Иван се казва синът – обади се старецът – роба му викаха. Иван роба. Работлив беше та затуй. Като роб работел... Ама вече две години го няма. Замина и вече не се върна... Безследно изчезнал го водят. Камиона намерили. Ограбен... Ама него го няма...

– Той да не е духнал със стоката а? – подхвърли високият и направи балонче с дъвката – Щото и такива случаи има.

– Добре си беше – старецът сякаш не го чу – ама, като взе Цветето пощръкля. Аз вика, искам да има каквото и се поиска да има. Тя, вика, никога нищо е нямала. Само най-необходимото. А пък аз, вика, искам да има каквото и се поиска да има ... Пък тя Цветелинка, снахата, в детдом е расла. Сираче... не му се месих. Той работлив, тя работлива. Добре се подредиха. Който работи има. Вика ми – тате аз сам съм расъл, ама на тебе пет внука ще ти направя. А пък тя жена ми като раждаше второто умря... заедно с него ... Иванчо аз го отгледах... за две внучета сколаса... – старецът преглътна мъчително и млъкна. Мълчаха и двамата на масата.

– Аз сега от болницата идвам – проговори отново старецът без да вдига поглед – Тя Цветелинка, откакто го няма Ваньо, все болна... все болна... Професорът ми вика днеска "Каквото можахме направихме дядо ама..." – и разтваря ръце. Повече от седмица нямало да изкара... Дечицата са при съседката. Добра жена... А аз осемдесетте гоня... Няма да мога да ги отгледам... няма да мога... ще трябва в детдом... – той отново млъкна, повъртя недоизпитата чаша водка в ръцете си и я побутна към средата на масата.

– Аз да вървя, децата да взема, че то съседката добра, ама... съседка – и без да каже нищо повече се надигна, оправи старателно стола и тръгна с бавна, неуверена, старческа походка към изхода. Прегърбеният му силует се мярна през замъглените от водните струи панорамни прозорци и се изгуби някъде в дъжда.

– Не му завиждам на дядката – каза високият – кутсузлия... Като тебе... Ези или тура?

– Какво? ... Ези...

Автор: ПИ