– Какво сънува тази вечер?

– Кога? – учуди се тя. – Снощи или онази нощ? – зададе правилния въпрос и прихна в искрен смях.


Очите й заблестяха срещу ми. Изчервих се. Бях толкова вглъбен в информацията, която очаквах. Вече прехвърлях няколко възможности, които само си мислех, че може да е съзряла в сънищата си. Колко странно, нали? Защо някой ще отделя време за това? За това така... обикновено и все пак лично нещо. Не мога да разкажа нещата, които виждам и усещам, защото ще срещам само хора с присвити очи. Кафето оставя следи, знаци за Бъдещето...

Две души. Напълно непознати. До болка близки. Сродни души. Плашиш се, нали? Мога да нападна, когото пожелая. С информация, която никъде и никого не е известна. И не искам. Хората ще ме намразят. Играя си с тяхното ежедневие. Те не обичат промените. Трудно приемат нещо, което лети във въздуха и пее своята песен само за онези, които умеят да се вслушват във Вселената. Не се страхувай от мен. Ти все още не знаеш за Нашата мисия. И все още не си наясно за причината, с която тръгна към мен. Аз съм просто един от онези интересни за теб. Тепърва ще те нападам със случките, които са на нашето поле...

Подсказвам. Две пера. Море и Планина. Руси прекрасни коси. Черни очи от другата страна. Моряшко сърце. Синьо в черно се преплита. Черно море го наричат. Една награда в бъдеще. Ново направление в езиците, които не са подготвени. Поезия и Проза в едно. Символичност в трето общо измерение. Среща и деца, нов предмет. Градация в изкуство. Обучение без букви. Действия за по-доброто. Общ проект. Трудна победа, всеобщо признание. Две чаши. Отначало с кафе. На зелено. В планина. Близо до стария български свят. После две чаша и лимонада. Продължителност на идеите. След това кристални чаши. Вечерта. Оформена идея, подготовка. Изграждане на доверие. Три нива разлика. Три по десет. Трудно ще ни повярват. Бързо ни приемат. Три нива. Очи зад очила. Ръце по клавиатура. Два различни свята. В един си говорят. През три магистрали по хубави и лоши събития. Вървят заедно в една обща паралелност. Крачат напред към реализация на вярата. Два пътя се пресичат в една цикличност на закъснение. И един работник на кораб. Прочети отново.

Една жена с пелерина танцува в чашата ми. Бял човек. Носи лист. Омайва природата с изсвиреното. Една жена с треперещи пръсти, издаващи душата й, всяка вечер премисля дума по дума. Около нея – върхове. Жули я вятърът на бремето и надеждата за красивия нов сюжет. Една жена, умееща да се шегува със себе си и да се надсмива на слабостите си. Жена, обичана от народа и живящите в знанието. Жена с уверен, плътен глас. Четяща по много пъти начина, по който Онзи е изговорил своето. Жена с представа.


– Извинявай. – усмихвам се в тихи часове след това.
– Не се притеснявай, очаквам.

А "ТО" вече се случва по пътя на съзнателната подготовка...


*Написаното е посветено на линасветлана (Лина - Светлана Караколева)*