Рано остана Добрина без родители. Израсна при леля си, която имаше още четири деца, но никога не направи разлика между всичките пет.

          Детството ù мина спокойно и дори щастливо. Едва когато наближи възрастта за женитба, забеляза различно отношение към себе си. Но не вкъщи, а навън. Момчетата я заглеждаха, но никое не посмя да се приближи много до нея. Родителите им отдавна ги бяха предупредили, че  тя си няма нищо и няма кой да ù помага в новото семейство.

          Добрина усещаше различното отношение, понякога се натъжаваше, но се стараеше да не го показва.

          В другия край на селото живееше Димитър с любимата си Катерина.  Не бяха имотни, но бяха здрави, влюбени и работливи. Преди около два месеца им се роди и Катето, но за съжаление Катерина умря дни след раждането. Димитър остана сам с малкото дете и с болната си майка. Дете ли да гледа, къщата ли да поддържа, за майка си ли да се грижи, на работа ли да ходи! Беше отчаян.

          Тогава срещна Добрина. Беше рано сутринта,  на чешмата. Поздравиха се, наляха си вода и всеки пое по своя път, но още след първата крачка Димитър се извърна, погледна след Добрина и изрече мисълта, която го накара да спре.

          - Добре, би ли се решила да дойдеш вкъщи и да ми помогнеш да отгледам детето си. Трудно се справям, а ти си жена и...

          Добрина се извърна, погледна го, нищо не отговори и после продължи към дома си. Димитър въздъхна.

          Цял ден Добрина се луташе из къщата, в двора, в градината. Вършеше каквото трябва, но някак всичко ù беше чуждо. Сама не се разбираше. Едва привечер мислите ù се изясниха, тя прибра в бохчичка дрешките, които имаше, и отиде при Димитър. На никого не каза, никого не попита, сама го реши.

          Още вечерта пое детето. Изкъпа го, нахрани го, приспа го. После погледна и старата жена, а на другия ден  сложи в ред къщата. Цял ден не спря. Чак вечерта приседна уморена, но с някаква странна удовлетвореност от необичайния обрат в живота си.

          Съселяните ù приеха случилото се като намеса на съдбата.

          Катето растеше, Димитър работеше навън и осигуряваше прехрана, Добрина шеташе и пееше. Тя обикна детето. То запълни мислите ù, покори чувствата ù. Плетеше, шиеше, обличаше го възможно най-добре. Пееха заедно, работеха в дома, в градината. Никой никога нищо не каза, дори злонамерените като че ли бяха покорени от силната ù майчина обич.

          Веднъж, след като тя вече имаше и свои деца - момченце, а после и момиченца, леля ù я попита кое от децата обича най-много. Добра я погледна изненадана, защото не се беше сещала за това.

          - Не зная. Обичам си ги и трите - после, като помисли малко, продължи - и все пак Катето ми е първата, а тя ми донесе щастието.

          Когато младата Катерина навърши шестнайсет години, една събота Добрина ù каза да откъсне най-хубавите цветя от градината, да направи голям букет и да облече най-хубавите си дрехи. После я хвана за ръка и я отведе в селското гробище. Досега тука беше идвал само Димитър. Спряха пред един от гробовете и Катерина с изненада прочете на паметника своето име. Погледна Добрина, а тя я прегърна и ù каза:

          - Това е твоята истинска майка, Кате. Прости ми, че досега не съм ти казала, но чаках да пораснеш. Вече може да научиш истината, трябва да знаеш коя е майка ти. Тя беше хубава, умна, много работлива  и с татко ти много се обичаха. Ти приличаш на нея и трябва да се гордееш с това. И помни, че и аз те обичам толкова, колкото би те обичала и тя. След нейната смърт аз съм твоята майка, а ти си първото ми и много обичано дете. Сега сложи цветята и запали свещичката, а докато тя гори, си мисли за нея.

          Изненадата на Катерина беше голяма. Тя мълчеше и мъчително обмисляше  чутото. Не знаеше как да постъпи, какво да направи. Механично направи това, което ù каза Добрина. Положи цветята, запали свещичката и когато пламъчето затрептя, изплака и се отпусна край гроба.

          Добрина също не каза нищо повече. Остави я да приеме думите ù с душата си. И зачака... Чака дълго, толкова дълго, че вече се уплаши. Тогава погали момичето и то се изправи.

           - Хайде, детето ми, хайде, милата ми. Да си вървим вкъщи. Имаме толкова много да си говорим.

          Тръгнаха мълчаливо. Вървяха и мълчаха. Добрина започна да се страхува от това мълчание. Когато влязоха в двора и затвориха входната врата, Катето изведнъж спря и през сълзи, но с мека усмивка на лицето си, каза:

          - Мамо, та има ли по-богат човек от мене! Всички имат по една майка, а аз имам две. Благодаря ти, благодаря и на двете ви!