Рано остана Златина без родители. Израсна при леля си, която имаше още четири деца, но никога не направи разлика между всичките пет.

          Детството й мина спокойно и дори щастливо. Едва когато наближи възрастта за женитба, забеляза, че младежите я заглеждат, но не смеят да се приближат много до нея. Явно се страхуваха от родителите си, които ги бяха предупредили, че тя си няма нищо и няма кой да й помага в новото семейство. Това натъжаваше Златина, но тя се стараеше да не го показва.

          В другия край на селото живееше Димитър с любимата си Катерина. Не бяха имотни, но бяха здрави, влюбени и работливи. Справяха се добре и бяха щастливи. За съжаление, два месеца след като им се роди Димчо, Катерина умря. Димитър остана сам с малкото дете и с болната си майка. Дете ли да гледа, на работа ли да ходи, за майка си ли да се грижи, къщата ли да поддържа... Беше отчаян.

          Тогава срещна Златина. Беше рано сутринта, на чешмата. Поздравиха се, наляха си вода и всеки пое по своя път, но още след първата крачка Димитър се извърна, погледна след Златина и изрече мисълта, която го накара да спре:

          - Злате, би ли се решила да дойдеш вкъщи и да ми помогнеш да отгледам детето си. Трудно се справям, а ти си жена и...

          Златина се извърна, погледна го, нищо не каза и после продължи към къщи. Димитър въздъхна.

          Цял ден Златина се луташе из къщата, в двора, в градината. Вършеше каквото трябва, но някак всичко й беше чуждо. Сама не се разбираше. Едва привечер мислите й се изясниха, тя прибра в бохчичка дрешките, които имаше, и отиде при Димитър. На никого не  каза, никого не попита, сама го реши.

          Още вечерта пое детето. Изкъпа го, нахрани го, приспа го. После пригледа и старата жена, а на другия ден сложи в ред къщата. Цял ден не спря. Чак вечерта приседна уморена, но с някаква странна удовлетвореност от необичайния обрат в живота си.

          Съселяните ù приеха случилото се като намеса на съдбата.

          Димчо растеше, Димитър работеше навън и осигуряваше прехраната, Златина шеташе и се грижеше за детето. Тя го обикна. То запълни мислите й, покори чувствата й. Навсякъде беше с нея - вкъщи, на нивата, на чешмата, в градината. Беше щастлива с него. Но не и с Димитър. Той беше сдържан, хладен. Държеше се добре с нея, ценеше постъпката ù - готовността да им помогне. Не понасяше детето и от това я болеше. Златина никога не забеляза топлина в погледа му, когато малкият се опитваше да тръгне след  него, никога не го взе в ръцете си, не го качи на коленете си. Избягваше да се показват пред хората тримата заедно. Скоро Златина разбра, че той страда за Катерина и може би смята, че Димчо е виновен за нейната смърт. Много пъти тактично се опита да събуди бащини чувства, но не успя. Това още повече я привърза към детето. Стараеше да му даде своята майчина обич, а и да компенсира липсата на бащината. До момента, когато Димчо започна да разбира и научи, че Златина е негова мащеха. И двамата изживяха криза - Димчо се затвори, а Златина страдаше. Не спря да го обича, но беше безсилна да върне предишното му доверие. Атмосферата в дома стана тежка. 

          Димитър не беше лош човек. Той само не можеше да забрави Катерина, а Златина уважаваше. Продаде каквото имаше на село, купи място в краен квартал на големия град и построи малка къща там. Преместиха се. Димчо учеше,  Златина започна работа в близката детска градина. Димитър тръгна по строежите. Избягаха от зложелателите, но не и от причините за лошите си взаимоотношения. Димчо ставаше все по-затворен и труден - особено в пубертета. Димитър губеше търпение и посягаше да го бие. Златина плачеше, молеше се, защитаваше сина си. Добрината и обичта й не успяваха да се преборят с болката на Димитър.

          Димчо беше нещастен, а тя не можеше да направи нищо повече, освен да го обича и да се грижи за него. Когато завърши гимназия,  Димчо отиде войник. В казармата поначало не е лесно, а дръпнатият характер на Димчо едва ли му е помагал. След едномесечен отпуск в края на втората година, на връщане за поделението, преминавайки между два вагона на влака, Димчо пада и загива. Много бяха версиите за случилото се сред хората, които ги познаваха. Всички мислеха обаче, че животът и на тримата не беше щастлив.

          Димитър почина след около три години, все така нещастен. Златина нямаше свои деца, остане да живее с болката по единственото дете, което бе обичала, но не бе успяла да защити.

          Не си беше ходила на село повече от десет години. Все по-често си мислеше за Катериана. Дали не бе чувство за вина, че не бе опазила детето ù!

          Една събота сутрин тръгна, взе автобуса и след около час пристигна. Отиде направо на гроба на Катерина. Запали свещ и приседна. Седя дълго, а когато реши да си тръгне, я помоли: "Прости ми, Кате, че не опазих Димчо. Обичах го и направих всичко по силите си, но не успях да преодолея обичта на Димитър към тебе. Прости ми!"