САМОТАТА НА СИЛНИТЕ, ЧАСТ ПЕТА, ДВОЙНАТА КОРОНА НА ЗЛОТО

  Глава шеста,  Смъртта на Скорпиона

 Пътят винаги е тунел от дървета с причудливи светлинни отрязъци. Понякога корените им висят от скалите, друг път короните им се подават малко над мантинелата. Колко различна беше подредбата им...Винаги се чудеше защо не може да я запомни или да я сбърка с друг път, с друга страна. Понякога в спомените му пробягваха участъци от крайпътна панорама, без да знае къде и кога я е виждал. Но беше сигурен, че не е повторение на подобни епизоди, а единичен, захвърлен случайно в паметта му миг...

 Боров не просто обичаше да шофира. Вече толкова беше сраснал със специфичното движение на бързите и мощни коли , че не знаеше дали го обича, дали го предпочита пред самолета, да речем, или е поставен в него от момента на раждането си. Можеше да направи всичко с машината, да я накара да го слуша, да откликне на най-неочаквания му импулс. Обичаше новите свръхповратливи возила, луксозния им дизайн, безшумните двигатели. И в същото време тръпката на състезателните писти продължаваше да го възбужда повече от която и да е жена на света...

  Помисли си, че можеше да бъде нещо като Шумахер и да има много повече пари, спечелени от тоя неистов трепет на скоростта, вместо да се пази от наемни убийци и да излага на опасност хората наоколо само с присъствието си в живота им.

  Някак неестествено беше, че вече не мислеше дали все още е в опасност след като се отказа от борбата за “Амалтея”. Преди няколко часа изпрати на летището в София Джини и сина си, които заминаха за Русия в гонитба на една младежка мечта, обща за двамата.

  За малко да не я познае! Тя, неговото божествено момиче, дойде с късо подстригана и силно изрусена коса. Изпращаха я всички: родителите, сестра й и дори бебето Иза. В последния момент дойде и Тони. Полуусмихнат, Данаил Коларов беше прегърнал през раменете омърлушената Косара, единствената от семейството, която дойде в столицата заради заминаването на баща си.

  Беше вбесен, че не може да целуне Джини заради майка й, която не знаеше за връзката им. Елка все повече го дразнеше, съвсем безпричинно, както се опитваше да си втълпи. Тя се усмихваше и говореше баналности с нетърпящ възражение тон. Кондов мълчеше. Нито веднъж не го погледна. Не се разбираше дали е доволен, че дъщеря му се измъква от тая пропадаща държава. Може и да не вярваше, че Боров има намерение да я направи своя жена. Или се надяваше раздялата да придаде по- спокоен ход на отношенията им. Не би трябвало да се заблуждава като има предвид дългата история между себе си и сестрата на Ясен...

 Странно защо, Кондов не целуна дъщеря си, за разлика от всички други. Дори и Боров смутолеви едно ”Обаждай се и заради Евгени!”  и докосна с устни бузата й.

 Още продължаваше да си мисли за това. Може би бащата не беше в състояние да приласкае момичето си след като знаеше, че избраникът й е тук и много скоро са се любили. Беше наистина така. Джини си тръгна преди няколко часа направо от леглото. Беше смаян от светлата й глава. Защо го беше направила? Пак беше красива, но , Боже мой, колко различно красива!

 - Ти си първото русо момиче,  което обичам...

 - Един каприз, за мене и за тебе.

 - Не е каприз!

 - Моето е каприз. Русото.

 - Ще те отведа.  Ако не се върнеш скоро,  ще дойда и ще те взема.

 - Ще се върна.

 - Кога?

 - Не знам. Иска ми се да тръгнем с коне. Така, както са дошли прадедите ни. По разкаляната степ, по замръзналите скитски могили, през коварните блата на Делтата...

 - Коларов какво мисли?

 - Не съм му го предложила. Може би ще се съгласи.

 - Ако това е желанието ти...

 - Не знам дали е, сънувах го, все едно го преживях. Може и да съм го преживяла...

- Джини...това е толкова далеч от тук, от сега, от мене...

- Ще го направя близо.

 Трябваше да стопли още тогава, че за нея ездата през степите на Великото преселение е като трепета на скоростта за него. Джини искаше да е в историята, във всеки век и епоха, която изучаваше, някога и сега, някъде и тук. Беше много повече от обикновен интерес, от обичайна жажда за приключения, от изблик на младост...

 В нея имаше светла страст. Досега Боров не познаваше светли страсти. Не беше ги изпитвал. Неговите бяха много объркани с греховност, дори престъпност, проникнати от неистово желание за притежание....Не си представяше страстите на другите.

 Не знаеше и защо точно сега тръгна към къщата в забутаното родопско селце, направо от София, по най-дългия път,  с пълен резервоар гориво. Дали наистина искаше да стигне там и да осъмне сам в наскоро ремонтираната стара постройка?  Можеше да пробва камината и да спи направо на пода пред нея като изморено от бяг през ледената пустиня куче от романите на Джек Лондон. Можеше да прибере някое живо същество, поне за тая нощ...Защо ли му идваха на ум такива странни идеи за милосърдие? Не беше си взел никакъв домашен любимец. Не че не обичаше животните.

  Възхищаваше се на бързите хрътки, на изящните им движения, на безмилостния им хъс да преследват дивеча до край. Беше се прехласвал с часове пред огромните аквариуми с модните пирани в офиса на един приятел. Но съзнаваше, че живее много агресивно, накъсано и не може да поема грижа за животно.

 Жената беше друго. Тя можеше да се научи да се бори, да се защити, можеше да привикне да не се отделя от него. Но щеше да му е нужно време да разбере от какво трябва да защитава Жената.

 Преди не беше успял. Другата си беше отишла. Болестта се промъкна непредотвратимо, без да може да я изрита обратно през вратата, настани се безцеремонно между тях и остана. До пълна победа. Изведнъж си даде сметка, че тя също защитаваше Жената. От неговото двусмислено сегашно, от агресията на посредствеността.

  И в крайна сметка, от Новата, от Тази, която щеше да я смени.

  Опита се да си представи Сияна и Джини в един свят. Тогава Джини би могла да бъде жена на сина му. Лесно, прекалено лесно за представяне...

 “Къде отива светлината?”,  беше попитал малкият Евгени веднъж.

 “Тя не отива. Тя си стои. А ние отиваме в мрака”, отговори му Сияна.

 “Защо?” , упорстваше момчето.

 “Пътят ни е такъв. И тук, и там...”

 “Ако се смени? Да бъде само светло?”

 “Страхуваш ли се?” , попита Ясен.

 “Не, не, побърза да отговори малкият, но тогава не мога да виждам. Ако можех, нямаше да искам...”

 “...да променяш пътя?”

 Пътят навлезе в тъмнината. Фаровете я пронизаха.

 “Не си струва да пренасяш светлина, неочаквано реши Евгени, по-добре е да направиш нещо с очите си и да виждаш в тъмното.”

 Беше странно решение. Боров не би се сетил, но сега разбра, че това е съвършения вариант. Помисли си колко различно щеше да е да вижда пак пътя със замръзналите петна по него, истинската дълбочина на дупките, а не двуизмерните им проекции, цвета на дърветата, очертанията на прелитащата птица...

 Отдавна не беше мислил за сина си. Беше убеден, че разбира мислите и желанията му, че споделя мечтите му. Евгени беше странно спокоен.

 Колко лесно прие връзката му с Джини! Ако беше влюбен в нея, все щеше да проличи...И едва ли би отишъл в Русия, когато вече знаеше, че тя щеше да се омъжи за баща му. Може би щеше да се прехвърли в друг университет, дори в друга страна...

 Ясен беше на мнение, че близостта при такова положение би го убила. А всъщност не беше така...

 Него никой не беше в състояние да го отдели от нея. Каквото и да се случеше, каквото и отношение да имаше тя към него, щеше да остане, да върви подире й, да не я пуска никъде, да й пречи да замине...

 Тогава защо я пусна току- що, и то чак в Русия? Едва сега осъзна, че трудно ще преживее тия няколко месеца. Че няма да знае какво да прави с времето и пространствата си. Няма да е наясно как да употреби всичките безумни подробност на тоя свят.

 Но ако хукне след нея...Господи, защо? Нима ще се прояви като мръднал ревнивец? Тя е по - важна от всичко, дори от това, че я обича, дори от това, че му липсва. Тя е по- важна от раната, която му нанася отсъствието й, от безпътицата на следващите дни.

 Изведнъж си спомни майка си. Беше много отдавна, беше момче на седем- осем години. Удари си главата в камък под водата, докато се опитваше да плува във вировете. Камъкът разцепи кожата и той хукна да търси майка си. Вратата на кабинета й беше заключена, а отвътре се носеха силни викове. Чуваше се и настойчивият, топъл глас на акушерката.

 “Напъвай, хайде, сега, още, още, ОЩЕ! За какво го държиш това бебе, не виждаш ли, че напира да излезе!”

 Той стоеше пред вратата и кръвта бавно се съсирваше по  лицето му. Не помнеше колко е чакал. Отвори му санитарката. Вътре майка му смъкваше кървавите ръкавици, а сестрата миеше бебето.

-Сега ще дойда, каза тя- майка му, акушерката. Браво,  момчето ми, никак не плака, нали?”

 Тогава той разбра, че неговата болка е на второ място, а кръвта по лицето му е незначителна, защото там, където беше майка му, зад вратата, ставаше нещо от изключителна важност. Раждането.

 Ония окървавени ръкавици, шумът от водата и тихото мрънкане на новороденото...Дори не усети с какво го маже майка му, кога му е сложила лепенката...Помисли, че и той е бил толкова важен, някога, когато го е раждала и никой не е смеел да се постави над него заради някаква си драскотина. Почувства се отговорен за първи път в живота си...

 Защо неволно сложи Джини на това място, отредено за новия живот? Нима тя се раждаше сега?

 По пътя почти нямаше коли. Заваля лек снежец, рядък, бавен. Едва ли щеше да натрупа. Чистачките мързеливо освобождаваха предното стъкло за да вижда.

 “Искаш ли да видиш бебето?” , попита го майка му. Той кимна. ”Може и ти да станеш лекар”, добави сестрата.

 “Искате ли да видите сина си?”, попита го акушерката години след това. И тогава го обхвана чувство за върховната роля на новото същество. Опитваше се да разбере защо. Синът му беше досущ като онова бебе. Нима все пак имаше повторяемост?

 Нещо като стълбичките на ескалатора, които се появяват, носят те нагоре, после се скриват ...пак се появяват...

 Получи бележка от жена си:

 “Той е прекрасен! Не, ти не знаеш колко е хубав, защото не познаваш себе си! Нямаш съзнание за съвършенството си. Той е съвършен като тебе...Обичам те, обичам те още повече и заради това съвършено дете, което имаме, което заслужихме...”

 Знаеше, че е незаслужено. Ако имаше нещо съвършено , това не бяха той или Евгени. А тя.

 Но как да й го каже? Тя вярваше в него, вярваше в сина си и живееше с мита за съвършения си свят. Защото Другото беше болестта.

 Много неща не можеше да й каже,  макар че ги чувстваше. Познанието за нея беше в него, но не можеше да го приложи. Не смееше да й покаже колко много знае за нея. Правеше се, че й вярва, когато тайно вземаше опиати, а му казваше, че са обикновени болкоуспокоителни.

 Тя искаше така. Той се подчиняваше. Сега Джини искаше да е така. И той се правеше, че вярва в мечтата й да мине по пътя на Преселението и си втълпяваше, че тази мечта е върха на желанията.

 Той не искаше да й каже. Не всичко между тях беше наред,  макар че бъдещето им беше решено. Имаше още нещо, което трябваше да зарасне. Когато се изравни пръстта върху гроба на Сияна или...

  Звучеше наивно. И приликата й с първата му жена , и разликите между двете. Всъщност, чудовищното беше във времевата пропаст. Тогава, когато той беше обичал до безпаметство, тя е играла със сестра си и баща й е разказвал измислени приказки за добри деца...

 “Не можем ли да променим пътя?”, беше запитал на другия ден малкият Евгени.

 “Очите...мислеше си Ясен, трябва да променим очите...Да виждаме и без светлина...Тогава не е страшно. Няма нищо непознато, нищо непреодолимо...Джини, вярвай ми, вече ще променя очите си!”

 Стори му се, че наистина вижда по-добре. Всъщност, беше светлината на снега. Обзе го нежелание да продължи. За първи път изпита неприязън към студения дом, който трябваше да стопли. Нима беше толкова изхвърлен, нима светът беше приключил отношенията си с него? Защо да отива там сам? Изобщо, къде нямаше да е сам? Да се върне в София? Може би при сестра си?

 Усмихна се. Май вечната им вражда беше приключила. Тя му даде зелена улица дори да извърши престъпление, само и само да остане жив! Ако беше я чул моралистът Кондов? Него не би могла да съблазни с такова изречение. Може би защото той щеше да оцелее и така - без да се изцапа. Или поне не с кръв.

 Ясен изведнъж си помисли, че нещата може и да не са се разминали. Може още някой да му търси цаката...Или да се навре под гумите на колата му...

 Усети, че се опитва да пробва паметта си. Трите имена на съучениците си в гимназията, откъде са, кога са родени. Да, помнеше ги. Опита се да изясни защо започна с това. Денят? Какво особено имаше в тая дата? Събитие? Да, но какво? Рожден ден...

 Ами да! Рожденият ден на баща му. Не си спомняше да се го празнували някога, дори и когато майка му беше жива. Минавал е между другото. Година след година. Другите си правеха юбилеи. Петдесет години, пенсиониране...Той като че ли нямаше празници. Ден като всеки. Ами ако...Ако се опита да промени това? Ако се опита да се срещне с него...да се сдобрят...не, едва ли е възможно!

  Отдавна не бяха се карали. Не говореха, затова нямаха дрязги. Дори беше чудно, че помнеше кода, с който се набираше телефона в родната с къща. Кога ли го беше използвал за последен път?

 Замисли се кой беше денят, когато тръгна да се отдалечава от баща си. Дори и в буквалния смисъл. И сега караше в обратна посока. Дали това, че не му се ходеше в къщата, беше свързано с подсъзнателната вина към родителя?

...Той си идваше от бетонния център, където работеше и те го посрещаха. Всъщност, посрещаше го сестра му, а Ясен стоеше настрана. Баща им я хващаше за ръка внимателно, да не я изцапа или нарани, а тя говореше ли, говореше...Разказваше какво се е случило, не само с нея, но и с Ясен, с майка й. С дядо й, с животните, с градината...Отчетът беше толкова изчерпателен, че никой не можеше да каже нищо повече. А и едва ли някой би го правил за да осведоми баща им. Диана отговаряше и на допълнителните въпроси, които той задаваше само на нея, подскачаше от плочка на плочка по пътеката, докато той се миеше на чешмата и пак говореше ли, говореше...На Ясен му доскучаваше и тихомълком се измъкваше навън. Никой не забелязваше, че го няма.

 Все си мислеше, че някога баща му ще го запита за нещо. Беше си приготвил отговори. Но не се наложи да ги дава. Само веднъж, по изключение.

 ...В подготвителния клас беше понатрупал слаби оценки. Класната повика майка му и каза, че ако продължава така,ще се наложи да се запише в друго училище. Майка му беше стъписана. Нейният син, който никога на беше се затруднявал!

 Той и тогава не се затрудняваше. Просто не му беше интересно в клас и бягаше, а учителите му пишеха двойки, без да го изпитват. Но майка му беше толкова отчаяна! Когато на края на другия срок донесе бележника си и гордо го остави на масата, баща му го погледна бегло, после по- внимателно. Отгърна и на предните страници и дълго сравнява.

-И това доживях, каза накрая, не ми стига, че си слаб ученик, ами си подправил и оценките си! Не, не ме убеждавай, че тройките по математика могат да станат на отличен през втория срок!

 Наложи се да се обади на класната и да я призове за свидетел. Но не това беше главното.

  Всъщност, нищо не беше се променило. Баща му и тогава не вярваше в него, а какво да кажем за сега...

 “Пак се провали, щеше да каже, а сигурно си и завлякъл доста хора...”

 Може би си струваше да му обясни...Ако и Диана го подкрепи...Да, тя щеше да му помогне, вече беше сигурен в сестра си...Баща му й вярваше. Не обсъждаше постъпките й. Децата й, техните деца...Мая с нейните хаотични желания да го направи щастлив, да му улесни живота във всички подробности...Тони с поразителната прилика с майка си, с желанието си да научи всичко за къщата, за селото , всичко, което беше пропуснал, докато живееше с осиновителите си...Тони, който беше видял половината свят, а беше толкова млад...и не познаваше корена си...

 Ясен също беше видял много свят, но него не питаше. Не питаше и Евгени, още повече, че той получаваше пристъпи от кашлица на десетки метри от курника...

  Изведнъж нещо го бодна. Та той повтаряше баща си в отношенията с момчето! Кое беше другояче, различно? Спомни си диалога им за Джини. Наистина ли Евгени нямаше нищо против той да се ожени за нея?

  Сега бяха двамата. Далече, може би в самолета. Не, тримата, да не забравяме Коларов. Дали си говореха? Сигурно никога няма да си приказват за него. И има ли нещо от неговата особа за обсъждане? Защо имаше неясното чувство, че е предал сина си?

 Може би те щяха да се влюбят, да живеят заедно, ако не беше той. След година или две...Щяха да разберат, че са много повече от приятели...Не само да им казват, че си приличат като брат и сестра...

  Но се появи Ясен, не можеше да не се появи. Не можеше да не поиска Джини. И да не я получи!

  А Евгени? Защо отстъпи? Защо не се бореше? Защо не му каза нещо уклончиво,  в смисъл, че я харесва и може би...Тогава Ясен щеше да спре. Но той каза- не, няма нищо. Да можеше да знае какво си мисли сега...Може би го мрази, защото Джини щеше да умре...

  Баща му работеше тежка работа. Ръцете му бяха груби, с напукани длани, с мазоли, мускулести. Беше леко приведен, а лицето му с неопределен цвят, с множество бръчки. А те и двамата приличаха на красивата си майка. Само бяха руси като него...Баща му мъкнеше сам тежки чували със зърно и сега, сечеше дърва и не търсеше помощ за нищо. Предишното лято се качи на покрива, за да подмаже комините и ръбовете,  защото капеше в стаите. Само едно съседско момче беше повикал да му подава кофите по стълбата. Целият му живот беше непосилен, тежък и зле платен. Кой знае защо, го бяха направили партиен член, може и да са му обещали да стане бригадир, но и това не доживя. И досега си беше комунист. Мразеше лесните пари, лесните свободи, лесните обещания. Може би затова се срамуваше от сина си, банкера. Почти не познаваше Сияна. Тя или гледаше детето при родителите си, или беше болна. Не общуваше със сватовете си, смяташе баща й за опасен човек. Неочаквано се разплака на погребението й, пред затворения ковчег. Явно не можеше да се примири с тая покойница, скрита преди да бъде погребана...

 А ако знаеше, че ковчегът е празен...Ако знаеше за урната...Ако знаеше за голямата тайна на хубавия си богат син, който толкова приличаше на герой от сапунен сериал...Несръчно погали внука си, който го погледна с празни очи, без сълза или укор.

  Решението да завие и тръгне към баща си все повече обсебваше Ясен. Изведнъж почувства, че в живота му има огромна грешка, която е длъжен да поправи. Зави рязко на първото удобно място. Прецени разстоянието като сто- сто и петдесет километра. Не се замисли дали бяха разчистили четвъртокласния път към селото. Никога не беше спирал по средата.

  Какво ли правеше сега възрастният човек? Беше се свечерило, сигурно гледа телевизия на тъмно, а печката прегаря. Ще си легне и ще стане преди съмване. Сипал е малко от яденето си в паничката на котарака, сменил е дрехите, с които ходи при животните. Мая му беше купила пералня и го научи да пере с нея. Беше му подарила дрехи, които не се гладят, удобни тениски и пуловери, якета, поизносени дънки. Той й се подчиняваше безпрекословно. Щом казва да спи с пижама, ще спи, макар че може и с ризата и наполеонките...

 Не беше боледувал от нищо. Беше много объркан, когато майка им се разболя. Не можеше да повярва. Изглеждаше безпомощен. Гледаше в очите Диана, която се грижеше за нея. Не можеше да приеме, че няма лекарство за болката й. Тихо стоеше на стола до леглото й с часове и виждаше как си отива, отначало хубостта й, а след това и самата тя...беше още много млада, не беше се пенсионирала.

 Слушаше я през целия им брак, нея - хубавата, учената, в чиито ръце се раждаха децата на селските жени...

 Ясен си представи сватбената им снимка. На едната – само те двамата,а на другата- цялата сватба. Сватове, музиканти, шаферки. Там, колкото главичка на кабарче, беше и лицето на цигуларя Васил, истинският баща на Иван Кондов. Дядото на Джини.

 Трябваше да му каже и за нея. Колко е млада и красива. И може би, колко я обича...Че ще започне отново с нея, за нея.Че тя е цвете, камбанка, облаче...Господи, откъде му дойде на ум всичко това?

 Усети болка в гърдите, кратка, може би за минута- две. Като че ли не му беше за пръв път. Сигурно причината бяха цигарите. Вече няма да пуши. Край. Защо ли да не започне от сега? Отвори прозорчето и изхвърли почти пълния пакет ”Боро”. Дори не видя как съдържанието се разпиля ветрилообразно,  преди да падне.

 Защо беше толкова далеч от баща си? Можеше да пренебрегне някогашното безразличие, можеше да бъде по- незлопаметен...Е, разбира се, не би се качил на покрива...Дори и защото не знаеше какво да прави там.

  Трябваше ли да му разкаже всичко за себе си? Не само за рисковете по пистите и състезателните трасета, не само за отчаянието си от неминуемата раздяла със Сияна. Не само за греха си пред Джини, който можеше да коства смъртта й...

 Наричаха го Скорпиона. Вече няколко години. Журналистите бяха му измислили това прозвище, може би заради зодиакалния му знак, а може би и заради мълниеносните му удари, които поразяваха противниците като фатална отрова...

 И това ли трябваше да сподели? Търпеливо да обяснява на възрастния човек защо не е било незаконно...но не съвсем и чисто, ако питаш съвестта си...

  ...За платените предателства на държавните чиновници, за бруталното изтребване на тъпи рекетьори...за координираните действия с една парламентарна група в ущърб на друга икономическа групировка...Или може би за нагласеното убийство на млада барета от полицай при една безсмислена акция...Целта беше да се дискредитира полицейския шеф , който ръководеше акцията и той да стане по- сговорчив. Може би защото се беше опитал да разнищи смъртта на руския наемен убиец...

 Не беше интересно, че Боров нямаше вина за нея. Тая отрепка беше очистена от своите, но той нямаше интерес да излиза на светло тъкмо тогава.

  От кога започна всичко това? Нали уж искаше всичко да е законно, да е честно...Потърси помощ дори от министри, които считаше за равни по мощ. Опита се да стигне до върха.

  И разбра, че на политиците им беше все едно кой пропада, тъй като все още всички смятаха частния капитал за престъпен. Политиците искаха да са ангелите в бели одежди, които предвиждат всичко, бдят за интересите на обикновените хора и си измиват ръцете в борбите за оцеляване...

 Боров беше видял не един или двама провалили се депутати или министри. Учудваше го не това, че са паднали от власт, не това, че са постоянно набеждавани или оневинявани. Това беше нормално, ставаше по целия свят.

  Беше шокиран от нежеланието им да се оттеглят. Те се бореха с нокти и зъби да присъстват в политическия небосклон дори като аутсайдери. Използваха всяка възможност за проява по медиите /толкова много вестници, радиостанции, кабеларки.../  Виждаха ги по коктейлите, зализани, усмихнати, вечно свръх компетентни да раздават непоклатими мнения за всичко...Вече не се съмняваше, че тая гмеж, наречена политическа каста, може да помогне на страната само като си отиде или бъде изметена.

  Е, все пак, беше нужно да я купи. Той или друг. Или той днес, а враговете му утре.

 Страшните събития пред парламента само затвърдиха изводите му. Тези мижитурки не можеха да се променят. След следващите избори поне половината от тях щяха да са отново депутати, а другата ще пълни страниците на пресата...

 Трябваше да предупреди баща си, че ще напусне страната за известно време. Можеше да се възстанови, да изчака. Вече беше отделил една стабилна сума за предизборната фондация на партията на Кондов. Чрез подставено лице, разбира се. Даваше си сметка, че не може да афишира бъдещите си роднински връзки с най - силният политически лидер в момента. А и Кондов едва ли би приел.

 Кондов беше различен, но едва ли щеше да прояви излишни скрупули за финансирането на изборите. Нямаше накъде, не можеше да разчита само на недоволството от досегашните управници.

  Политиката гълта пари. Готови, доброволно предложени пари. Затова си струваше провалите. Пари идваха и от чужбина. Боров познаваше доста от тези, които финансираха българската опозиция .Всички тия фондации, отворени общества, родолюбиви сънародници, потомци на емигранти, хуманитарни организации, не представляваха тайна като структури, нито как се снабдяваха с парите. Най- общо, парите им бяха като неговите - от спекулации и наивни дарители.

  Единствен Сорос беше достатъчно откровен да обясни произхода на парите си. Боров се възхищаваше от него както се възхищаваше от всеки некомплексиран и силен победител, който не скрива двойствената си природа и не се представя за праведник. Сорос можеше да срине национални валути с едно изказване и да спечели милиони, които после с щедра ръка да изсипе върху талантливи млади хора , а те да са положили неистови усилия за да обърнат погледа му върху себе си.

  Кой можеше да каже дали има право на едното или другото? Силният не се интересува от правата, той ги съобразява със себе си...

 Сорос беше уникален. Боров знаеше, че никой не може да победи едно такова тържество на парите над демагогията и лицемерието на морала...Нямаше кой да го смаже. Благодаряха му с усмивка.

 Как да обясни на баща си величието на тая победа? Магията на оплитането , обхванала целия свят...Наивността на продажния ум и талант, който си представя, че ще бъде независим и ще следва своя път, независимо с чии пари си плаща наема и таксата за Интернет. Арогантността на управника, който мисли, че с чужди пари ще направи хората в страната си по - свободни и щастливи...

 Боров леко се усмихна. Имаше ли значение престъпният характер на парите, щом те никога нямаха друг? Изобщо, що за морал ги разделяше на честни и нечестни и в същата време лицемерно ги харчеше за бонбони на сираците. А и сираците не можеха да се нахранят със стотинките на бедняците...

 Нещо отново го стегна в гърдите, точно зад гръдната кост. Този път беше по - дълго. Изпоти се, а огледалото показа бледото му лице. Какво беше това?  Болката тръгна някъде към гърба и полека се разля и затихна там.

 Оставаха още около петдесетина километра до четвъртокласния път към селото. Колата леко поднасяше, имаше все повече заледени участъци.

  Не можаха да открият бившия управител на банката навреме. Ако бяха, можеха да изкарат през носа на Сакарска оня кредит...Но тая пикла сто на сто е само пощенска кутия!

 Започна да вали още по- гъст сняг. Странни, тежки късчета, бавно устремени към земята, сякаш с нежелание да замръзнат в безлична ледена кора. Спомни си за един стар учебник по естествознание с нарисувани увеличени снежинки, толкова различни и логични като построения, толкова съвършени и красиви...Опита се да ги прерисува, да ги направи от хартия...колко ли лъча имаше всяка? Искрящи срещу светлината, крехки, нечовешки чужди на тленното, макар и те самите да не съществуваха дълго...От  радиото долиташе тиха музика, тъжният и красив хит ”Кilling me softly”

 Почувства се измъчен и потопен в безсилие. Караше по инерция, отиваше някъде, а може и да не беше подготвен...Не се питаше дали ще спечели или загуби. Когато човек иска да се сближи с баща си, не прави баланси...

 Болката отново се върна, по - силна от всякога, обзе го смъртен страх. Изведнъж в съзнанието му, сякаш в непоносимия блясък на късо съединение , сякаш крясък на кобна птица, се зароди чувството, че може да умре. Тук и сега, на около десет километра от дома на баща си, в кола, която се носи с висока скорост по заледения път, сред чудовищно красивия сняг, покрил всяка трънка...

  Пред очите му изсветля, беше на заснежен покрив, опитваше се да се закрепи, но не успяваше. Долу беше баща му и протягаше ръце да го хване, той се опитваше да се задържи по ръбовете...те се изтръгваха...хвърчаха парчета лед и керемиди...летеше надолу, паднал по лице, с глава надолу...Снегът пърлеше бузите му, оставяше кървава диря от счупен нос или одрана вежда...Летеше без надежда и не вярваше в протегнатите ръце на баща си...

  Опомни се. Колата летеше напред, без той да може да вземе някакво участие в това. Изведнъж светлината изчезна, болката стана неописуема, светли искри пронизаха мозъка му, все повече и повече...сякаш някой с мощен фар летеше насреща му...

  Когато колата изкърти банкета и излетя в пропастта, той вече беше преминал през светлината...

...А в старата селска къща възрастен мъж със светло побелели коси изключи телевизора и дълго гледа в тъмния прозорец...Беше разбрал за краха на банката, за краха на правителството...струваше му се, че идва края на света...Беше преживял много, но не искаше да продължи да тъне в неизвестност. Искаше да види сина си и да бъде с него, да му подаде ръка...въпреки че той го смята за безпомощен...Нещо му говореше, че момчето му се нуждае от него. Неведома сила го накара да излезе навън по пижама и дълго да се ослушва в тъмнината. Защо точно в тая нощ очакваше сина си?

  Никой не идваше и той се прибра. Отново самотен и тревожен, отново беизвестен, изоставен дори от мъртвата си съпруга...

 ...Намериха Ясен на другия ден. Колата беше почти невредима, той изобщо не беше ударен, нямаше дори синини. Според съдебния лекар, беше умрял секунда преди катастрофата от голям инфаркт и на предната, и на задната сърдечна стена. Не би имал шанс , дори ако го беше получил в клиниката на професор Чирков...така каза лекарят, а той знаеше какво говори.

 Вестта застигна Евгени и Джини в Казан. Времето беше лошо, самолетите не можеха да излетят почти седмица. Двамата тихо чезнеха в мъката си, а Коларов се опитваше да поддържа минималния им биологичен живот. На няколко пъти говориха по телефона с Тони и Диана. Решиха да не се връщат.

 Коларов ги впрегна в работа, срещаха се с много хора, чийто имена им звучаха толкова особено, толкова древно... Слушаха реч на език странно познат на родовата им памет и не разбираха нищо...Четяха хроники и поезия на него. Изглеждаха погълнати от всичко, което ги заобикаляше.

 Цели четири месеца.