Нощта беше обвила малкия град в мрачната си прегръдка и го бе превърнала в мъртва зона; пустите улици бяха осветявани от малкото работещи нощни лампи, съсредоточени най-вече по главните улици, и единствените подвижни частици в тъмнината бяха изхвърлените извън кошчето за отпадъци опаковки от вафли и цигари, които, водени от студения вятър, играеха по асфалта. Бездомните кучета, безсилни да отстояват териториите си за пореден път, кротко лежаха в прашните ъгли на магазините за дрехи и обувки, допирайки се едно до друго, за да се предпазят от сковаващия студ. Самотните пейки в парка изглеждаха като замръзнали, железни скелети, които уж отворили обятията си за посетителите, всъщност навяваха чувство за неприветливост; дървета безжизнено бяха отпуснали клоните си към земята, сякаш попарени от слана или принизени от силна, остра болка, и цялата тази картина бе допълвана от мъртво-бялата светлина на Луната - беше пълнолуние.
Покрайнините на града бяха заети от множество ливади и гъсти, непробиваеми гори. Бизнесът на тукашните изоставаше, младите масово бягаха по другите градове или емигрираха в различни държави, и градът оставаше без работна ръка, затова преди години малкото останали бяха събрали подписка, с която даваха съгласието си ½ от годната земя да бъде превърната в почивна станция, където да идват хора, които да разпускат на спокойствие. Сега, на мястото на вековните дървета, издържали десетилетия наред бури, урагани и други природни стихии, бяха построени скромни, но красиви и непретенциозни къщи за почивка. Собствениците им бяха вложили парите си точно по тези места, защото знаеха, че уморените от динамиката на големия град човеци ценяха спокойствието и уединението.
В една от тези постройки - бяла вила с обширна градина, в която никнеха разнообразни цветя, живееха Саманта и Роджър Хопкинс, които, първоначално дошли само за един уикенд, се бяха влюбили в свежата къща и я бяха направили свой дом. Роджър беше петдесет и три годишен мъж, висок около метър и деветдесет, със слабо, но красиво тяло, тъмна, къса коса, в която тук-там се прокрадваха сребристи нишки, топли, шоколадово-кафяви очи и чаровна усмивка. Беше от хората, за които казват, че са „прекалено добри” - винаги бе готов да помогне, независимо какво му костваше, никога не отказваше да даде съвет на приятел или познат и се стараеше да прощава грешките на всички. Следовател по професия, той обичаше работата си, тя му доставяше удоволствие, което го зареждаше с енергия и го караше да се чувства полезен на обществото, като го „отървава от отрепките”, както той се изразяваше, но тя не беше доходна - солидните му финанси идваха от завещанието на чичо му Дъглас, който останал стар ерген, беше решил да завещае всичките си ценности на любимия си племенник, защото като деца, единствено Роджър, от тримата Хопкинс, се интересуваше и грижеше за стария човек.
Саманта от своя страна беше добре запазена четиридесет и девет годишна дама със сини очи и изрусена коса до раменете. Тя бе сдържана и изискана, винаги стилна и елегантна жена, с уникално чувство за хумор, която се занимаваше със счетоводството на малка, градска фирма за дърворезба. Останала кръгъл сирак още в невръстна детска възраст, тя се бе научила сама да се грижи за себе си и да отстоява правата си.
Двамата се бяха запознали на благотворителен коктейл в Париж, където Саманта придружаваше тогавашния си любовник, Николас Кейн, а Роджър - чичо си Дъглас. Бързо си допаднаха като характери и оттогава бяха неразделни-първоначално само приятели, след време отношенията им прераснаха в бурна любов, която продължаваше вече близо двадесет години.
В тази неприветлива нощ съпрузите спяха спокойно в семейното легло от бял бук и сатен, когато телефонът на нощното шкафче, от страната на Роджър, позвъня и съненият мъж вдигна:
- Ало?... Какво има? - попита той с все още заспал глас, като междувременно погледна стенния часовник - беше 4:56 часа сутринта.
- Намерихме още един. - отговори мрачно гласът в слушалката - Можеш ли да дойдеш, трябва ни специалист?
- Добре. - отвърна той след кратко мълчание - Кажи ми адреса и ще дойда.
 След като полицай Кристофър издиктува адреса на Роджър, който го записа на малък лист от тефтера си, съпругата му го попита какво става и защо се налага да излезе:
- Намерили са още един труп, трябва да ида да видя какво става и да се опитам да взема някакви улики. - отвърна той замислено
- Още един?! - разтревожено отбеляза тя, надигайки се в леглото - Но това не е ли десетото убийство този месец?!
- Да, точно за това започвам сериозно да се тревожа. - отвърна той докато обуваше изгладените си панталони и черните си, памучни чорапи - Изглежда в града има сериен убиец.
Думите му разтревожиха жената, по чието лице се прочете безпокойство и дори тъга:
- Внимавай много, моля те. Не искам да ти се случи нещо. - помоли го тя като стана от леглото и го прегърна.
- Не си притеснявай, скъпа. - отвърна той с усмивка, целуна я и излезе от стаята. Премина по осветения от Луната коридор, който сега приличаше на тайнствен лабиринт, отвори шкафа за обувки, след което извади и обу своите любими „Армани”, и затвори входната врата зад себе си. Прекоси оградената от миди пътека през цветната градина и се качи на черния си „Мерцедес”. Погледна се в огледалото - поредното нарушаване на съня му личеше по бледото му лице, но не това го притесняваше. Запали скъпата машина и бавно потегли в тъмнината. По пътя си мислеше на каква ли ужасяваща гледка щеше да се натъкне този път, защото знаеше, че убиецът обича да разчленява жертвите си и да прави фигури от разрязаните им тела. Бяха намирали разнообразни „творения” – труп на възрастна жена с отрязани крака, към който са пришити нови, детски крайници, съчленени мъжка и женска половина, насечено, а после отново зашито тяло на мъж, части от различни човешки тела, събрани в едно ново като дяволски пъзел…
След около петнадесет минути той стигна до уречено място. Когато пристигна там, видя, че полицията и няколко разследващи се бяха разпръснали и търсеха следи, затова спря колата до полицейското „Ауди” и отиде направо при трупа:
- Това е… по-точно била, Ерика Фостино, на 24, студентка в Математическия университет. - каза детектив Себастиян като посочи младия труп.
- Има ли някакви допирни точки с другите жертви-приятели, познати, съученици... нещо? - замислено попита Роджър, като едновременно с това клекна, за да разгледа по-добре раните.
- Не, не намерихме нищо. Но има един фактор, който ми направи силно впечатление… Нашият човек разчленява телата и си играе с тях, а този труп е цял... има само няколко разкъсвания по левия крак и лицето... всичко друго си е на мястото. Според мен в деня, в който го е направил, е бързал много или е бил гонен от нещо. - разсъждаваше Себастиян, но докато говореше изведнъж Роджър се хвана за главата, присви очи, извика и коленичи - той усети режеща болка, напираща да излезе наяве, която причини припадъка му. След десетина минути той се съвзе:
- Роджър, Роджър!! Какво стана?! Добре ли си? - нервно извика детективът.
- Къде... къде съм?... Какво стана… - той премигна няколко пъти, за да изглади погледа си, след което се озърта и погледна безпомощно към Себастиян:
- Ти припадна… извика, хвана се за главата и се свлече на земята... Всичко наред ли е?
- Да... мисля, че съм добре… сега се сетих... но… знам, че ще ти прозвучи много странно, но... имам чувството, че получих видение… малко преди да падна, пред погледа ми се яви мъж… беше нощ и той бягаше по улицата… нямаше никой около него… и след това… съжалявам, но не помня.
- Това сега няма значение, ти по-добре си върви вкъщи и се наспи добре - мисля, че ти идва в повече този месец. - посъветва го той, като му помогна да се изправи на краката си.
- Добре тогава, но ако откриете нещо повече за която и да е жертва - веднага ме информирайте. - настоя Роджър.
- Добре, а сега върви. Искаш ли да накарам Джон да те закара, и без това не върши много работа тук?
- Не, благодаря, ще се справя сам.
- Добре тогава.
 Той запристъпва към колата като се озърташе. Погледна още един път към трупа, след което се качи във возилото, запали го и започна да се движи бавно през града. За пръв път му се случваше нещо такова, затова искаше да му отдели повече внимание, да помисли над „видението”, което имаше, но това беше невъзможно – само до преди няколко минути помнеше какво бе видял, а сега сякаш някой беше изтрил с гума спомена от съзнанието му. Това го накара да се замисли още повече.
Върна се вкъщи доста объркан от станалото. Задаваше си много въпроси, на които не можеше да отговори - наистина ли това е било видение, не е ли просто присънване или игра на сенки, дали не полудяваше…
Седеше на канапето в хола и мислеше, когато се появи Саманта:
- Какво има? Изглеждаш подтиснат, много ли беше страшно и този път?
- Всъщност не, по-скоро беше странно - трупът почти не беше докосван, а аз припаднах и сънувах небивалици... - той наведе глава, видимо засрамен, но и уморен.
- Добре ли си, как така си припаднал? Искаш ли нещо, чаша вода или аспирин? - попита тя загрижено
- Не, не, не се тревожи, добре съм. Просто… идва ми в повече, това е, трябва ми почивка... малко да избягам от ада, който ме заобикаля…
- Ако мога да направя нещо, само кажи, нали?
- Благодаря, но трябва сам да се справя. - насили се да се усмихне, защото не искаше безпричинно да тревожи съпругата си.
- Добре, но ако все пак ти се говори с някой ми се обади, става ли?
- Ще го направя.
- Добре тогава, аз излизам. Трябва да попълня едни формуляри във фирмата, ще се видим довечера. - каза тя и се приготви за излизане
- Къде отиваш толкова рано? Смяната ти започва след няколко часа?
- Да, така е, но първо трябва да свърша нещо важно.
- Нали знаеш, че не обичам да излизаш сама и особено сега, когато не знаем къде може да се крие убиецът! - тревожно отвърна той
- Знам, но трябва да ида. Това ми е работата и за това ми плащат. - отвърна тя докато оправяше дамската си чанта
- Знаеш, че парите в това семейство не са проблем.
- Да, благодарение на Дъглас, но аз харесвам работата си почти толкова, колкото и ти твоята. Спокойно, не съм дете, ще се пазя и ако има нещо ще ти се обадя, нали?
- Добре... но много да се пазиш!!
- Добре. Чао.
- Чао, Саманта.
Тя му се усмихна за довиждане, прати му въздушна целувка и излезе. Роджър остана сам и отново се върна към мислите си за случилото се - той много бавно и обстойно обмисляше всяко едно убийство, всяко едно тяло и връзката между тях, и, разбира се, видението, което беше получил..какво общо имаше то с всичко това, какво всъщност беше видял и защо всичко това се случваше точно с него. Не можеше да намери отговора, който търсеше, затова се опита да се развлече с телевизия, но по повечето канали предаваха за надвисналата опасност. След десето-минутно гледане, Роджър изключи телевизора и се върна към неприятното си занимание. Той се задълбочаваше в разсъжденията си и не усети как стана вечер, слънцето залезе и дойде нощта, а с нея и жена му:
- Здравей, скъпи! Как си? - поздрави го тя.
- Добре… а ти? Как беше работата?
- Много добре.
- Хубаво. - отговори съпругът, но след това погледна към лявата ръка на Саманта и добави - Къде ти е пръстенът?
Чувайки това, жената промени изражението на лицето си, стана неспокойна и попита:
- Защо питаш? Притеснява ли те, че не го нося?
- Не, но… просто видях, че не е на теб… а ти защо се притесни така? - той я погледна с подозрителен поглед.
- Аз ли?! Не съм се притеснила, просто не очаквах да ме питаш. Тук някъде трябва да е…
- Ами... добре, гледай да го намериш по-скоро.
- Добре, отивам да го потърся. - отговори тя и се запъти към спалнята, а Роджър я проследи с поглед, докато тя вървеше по коридора, и се зачуди защо ли жена му е реагирала така, но след кратко обмисляне реши, че просто се е почувствала неловко, понеже го е свалила, а той, подтикнат от следователя в него, обръща прекалено внимание на малките неща.  
Уморен от случилото се сутринта, той реши да си легне за да поспи малко и да си почине, но не успя да осъществи намеренията си - сънят му беше неспокоен, изпълнен с ужасяващи гледки от убийствата, на които се беше натъкнал, и безмълвните очи на жертвите:
- Роджър, Роджър!! Събуди се !! - извика Саманта, която се опитваше да събуди съпруга си, който бълнуваше насън и правеше нервни тикове:
- Не-е-е-е-е!!! - извика той, надигна се, облегна се на стената, зад леглото, и започна да диша тежко…
- Миличък, какво става? Какво има? Започваш да ме плашиш… - разтревожено попита Саманта.
- Сънувах кошмар… просто кошмар… - отвърна той, все още опитвайки се да си поеме дъх и успокои лудото си сърцебиене.
- Знаеш ли… може би трябва да си спреш за малко, не мислиш ли? Работата те преуморява, цял ден си на крак, а сега дори и в съня си не можеш да си спокоен. Нали сам каза, че парите в това семейство не са проблем - остави колегите ти да свършат малко работа.
- Знам, но не мога да се откажа сега, чувствам, че много скоро ще разгадая загадката...
Саманта го погледна с натъжени очи, знаейки, че няма как да го разубеди, затова се обърна и се опита да заспи. 
Роджър остана буден още 15-20 минути и след това отново заспа, но и този път сънят му не беше приятен. На сутринта се събуди уморен. Взе си студен душ, за да се освежи, изпи набързо безкофеиновото кафе и с нежелание отиде на работа, където го чакаше грозна изненада:
- Роджър, искам да ти покажа нещо, което открихме на последното местопрестъпление. – му съобщи Себастиян – Ето, какво ще кажеш за този пръстен? - и той подаде бижуто на следователя, който с ужас позна годежния пръстен на жена си.
- Това е невъзможно! Не може да е този пръстен! Станала е някаква грешка!!! – извика в ужас той и започна внимателно да го оглежда, като се надяваше да намери нещо, доказващо обратното, а именно, че това не е пръстенът на жена му.
- За какво говориш? Знаеш ли на кого е ?
- Това… това е на Саманта… неин е…
- Моля?!?! Този пръстен е на жена ти?! Знаеш ли какво значи това? 
- Разбира се... но тя не е убиец, не може да е тя! Това е някаква грешка... разбери, това не е нейният пръстен…
- Последно „е” или „не е” неин? Знам, че я обичаш и не можеш да повярваш, но ние трябва да вземем мерки..
- Какво искаш да кажеш? - попита със страх мъжът.
- Много съжалявам за това, но трябва да задържа Саманта - тя е заподозряна за убийство.
- Не!! Моля те недей! Тя не е убийца! - извика Роджър и напрегнато загледа колегата си.
-Не мога да пристъпя закона. Съжалявам. - с които си думи той приключи разговора им и се запъти към районното за да издаде заповед за задържането на жената.
 Роджър беше разбит, той не можеше да повярва, че жената, с която е прекарал цели двадесет години, и човекът, с който е преживявал добро и лошо, е жесток убиец, за който няма правила и граници…
Шокиран от разкритието и унесен от многобройните си мисли, той не усети как времето мина и настъпи вечерта. Той отиде в къщата си, като очакваше да намери съпругата си нам, но с тъга разбра, че вече я бяха отвели в полицията. За хиляден път прекоси красивата градина и се отправи към сърцето на града, където се намираше участъкът.
Когато пристигна, попита къде е жена му, но му беше обяснено, че заради така стеклите се обстоятелство, тя е преместена в женския затвор. Роджър не можа да повярва на ушите си, но без да губи нито минута време, потегли към него. Там го чакаше грамаден полицай, който беше на стража. Когато мъжът му обясни защо е там, униформеният го заведе до последната тъмна килия, където се намираше Саманта, обляна в сълзи. Пазачът отключи ръждясалия катинар и пусна Роджър вътре:
- Скъпа! Как си?! Направиха ли ти нещо? - попита загриженият мъж като прегърна жена си силно.
- Не, не са ме докоснали с пръст, но… Роджър, трябва да ти кажа нещо… - едвам простена през сълзи тя.
- Какво има? Нали нищо не са ти сторили? Успокой се, всичко ще се оправи. Аз знам, че не си способна на такова нещо. Ще наемем добър адвокат, който ще докаже, че си невинна...
- Не... не съм… - отвърна тя и избухна в сълзи.
- Какви ги говориш?! Нали не си направила нищо…?
- Скъпи, знай, че аз много те обичам и винаги ще те обичам… - започна тя, но съпругът ù я прекъсна, хващайки я за раменете:
- Саманта, за какво ми намекваш?!
- Аз… аз имам тайна връзка с един мой колега… Ужасно съжалявам… не знам как стана... просто се отдадох на влечението... не исках да те нараня… - при чиито нейни думи Роджър промени изражението си, лицето му доби леден вид, а очите му се затвориха за няколко секунди, през които мигове имаха нужда, за да осъзнаят станалото:
- Какво… откога е така?
- Около един месец... но вече всичко приключи, заклевам се, това беше краят.
- Какво общо има това с убийствата?
- Казаха, че са намерили пръстена ми на последното убийство... Спомняш ли си, че ме попита къде е той и защо не го нося?
- Да… спомням си... тогава се държеше много странно.
- Така е, защото си помислих, че сигурно съм го забравила у този мъж…
- Да не би да искаш да кажеш, че той е убиецът?
- Така предполагам... иначе няма как пръстенът ми да е попаднал на онова място... - отговори тя и отново започна да плаче.
- Как се казва любовникът ти и къде живее? – попита Роджър, като се бореше със себе да не избухне.
- Алекс Дюмър. Живее на Хай Стреет 67.
 Узнал и последната подробност, Роджър понечи да напусне помещението мълчаливо, без дори да се сбогува:
- Не ме оставяй! Знаеш, че те обичам толкова много! Съжалявам за всичко, моля те, прости ми!
При тези думи той не издържа, от лицето му потекоха ледени сълзи и той извика:
- Молиш ме за прошка!! С какви очи заставаш сега пред мен и ме молиш да ти простя?! Осъзнаваш ли какво направи?! Ти не само ме предаде за втори път, а го направи по най-позорния и безмилостен начин! Как можа, Саманта, нищо ли не знача за теб… Любовникът ти е хладнокръвен убиец! Знаеш ли какво прави с жертвите си?! Знаеш ли?! Е, аз ще ти кажа - разчленява ги и после наново зашива отделните части! Това чудовище прави дяволски пъзели от хора!! Не осъзнаваш ли, че един от тях можеше да си ти?! Не помисли ли поне за себе си!!!
- Не знаех какъв е той! Ако знаех преди, никога нямаше да имам никакви отношения с него!! Всеки прави грешки! Не съм идеална, но, но имам сърце и знам, че то бие само за теб!!
- Права си - всеки прави грешки и си плаща за тях. - отговори той, излезе от килията и изчезна пред погледа на жена си, която се свлече на замята и зарида неутешимо.
 С бързи стъпки Роджър закрачи по тъмния коридор. Когато излезе от сградата, светещата Луна озаряваше опечаленото му лице и очите му, които се опитваха да открият изхода от създалата се ситуация. Тогава, в изблик на болка, ревност и обида, той реши да отиде сам в къщата на престъпника и да сложи край на жестоките му деяния.
Не след дълго той се озова на улицата, която Саманта му беше посочила и със затаен дъх и бавни крачки той влезе в двора през малката портичка. Но преди да навлезе и в къщата, той забеляза, че бравата на вратата беше с около педя по-ниско, отколкото при нормалните врати и се запита защо ли е така. Сети се за видението си, но мъжът от него беше висок и щеше да му е неудобно всеки път да се накланя, за да влезе в дома си. Дали това беше човекът? Ами ако бъркаше и щеше да направи ужасна грешка?
За момент той се спря за да се опита да си отговори на тези въпроси, но яростта и мисълта за отмъщение завладяха ума му и той с взлом нахлу в дома на Алекс, който гледаше телевизия в кухнята:
- Лягай на земята, негоднико!! Да не си направил и едно движение! Лягай веднага!! - изкрещя Роджър, но в този миг се роди огромна болка в главата му. Той се хвана за челото и затвори очи, като чакаше болката да отшуми. Видял моментното безсилие на непознатия мъж, Алекс се възползва от него, хвана една чиния, която лежеше на масата, и я счупи в главата му. Съпругът падна в безсъзнание на земята. Така седя около два часа, но когато се събуди, пред очите му се разигра ужасяваща сцена - тялото на Алекс беше разчленено, навсякъде в стаята можеха да се видях парчета месо и органи, а на стената имаше кървав надпис с текст: ”Никога няма да ме победиш, Роджър… Скоро ще се видим отново.”
 Мъжът пребледня от страх и веднага избяга от зловещата къща. За сетен път той не можеше да повярва на това, което ставаше.
 След като остана сам на пътя, реши, че най-безопасното място за него сега бе къщата на Себастиян, затова незабавно се отправи към уреченото място. На стъпки от входната врата на приятеля си, Роджър се разколеба, относно решението си, но след секунди размисъл реши, че все пак постъпва правилно. Той позвъня на вратата, от която се показа съненият Себастиян:
- Какво правиш тук по това време? - попита домакинът.
- Може ли да вляза? Трябва да ти кажа някои неща… - отговори посетителят и двамата колеги се отправиха към хола на къщата.
- Какво има, Роджър? Защо трепериш? Какво се е случило?
Детективът си пое дълбоко въздух и нервно започна да разказва:
- Ходих при Саманта и тя ми каза, че… любовникът ù е убиецът, не е тя…
- Моля?!? Любовник?! О, Роджър… не знаех… съжалявам… но сигурен ли си, че жена ти казва истината?
- Да… поне в това съм убеден... не е тя… може да е курва, но не и убиец.
- Тогава ще идем да си издействаме заповед за обиск и ще го пипнем!
- Не… аз вече бях при него... сега е мъртъв…
- Мъртъв?!?! За какво говориш, по дяволите?! Какво си направил???
- Не съм го убивал, ако за това намекваш! Отидох в къщата му, той ме събори на земята и изпаднах в безсъзнание, а след като се събудих, с неговото тяло се беше случило същото, каквото и с другите тела… а на стената имаше послание към мен... пишеше ”Никога няма да ме победиш, Роджър… Скоро ще се видим отново.”…
- Ако това е някаква шега, кълна се, не е никак смешно!!
- Приличам ли ти на човек, на който му е смешно?!? Осъзнаваш ли през какъв ад преминавам - семейството ми е разбито, по улиците се скита някой психопат, който ме познава… вече дори не знам кой съм… целият ми живот се преобърна... оказа се, че съм живял в една измама, в една лъжа… не знам какво да правя, Себастиян, и за това съм при теб сега. Моля те, помогни ми да реша загадката.
Себастиян седеше плахо и се чудеше какво да каже, но преди да му се отдаде възможността за отговор, Роджър пребледня за секунди и се падна на земята…припадъкът му беше същия като този, когато беше в къщата на Алекс... Този път се свести след около половин час, но не бе достатъчно бърз за да предотврати отнемането на още два живота - на метри от него лежаха безмълвните тела на Себастиян и съпругата му. Виждайки тази ужасяваща за него гледка, Роджър се отдръпна бързо, но чу глас, който му каза:
- Няма смисъл да бягаш, не ще достигнеш изхода.
- Кой говори? Къде си се скрил? Покажи се !!
- Глупак такъв! Отиди пред огледалото и виж истината!
 Роджър беше объркан - та нали в огледалото щеше да види самия себе си… или и още някой... Той отиде на посоченото място и тогава разбра какво имаше предвид гласът - мъжът го чуваше и в същото време виждаше как неговите собствени устни се мърдат без той да е направил и едно движение. Образът в стъкления предмет си беше същият, с изключение на морско сините очи на новодошлия събеседник:
- Какво става с мен?!! Да не си демон, който ме е обсебил?! Ти ли уби всички тези хора?!?!
- Ха-ха-ха! Колко си наивен! Истината е пред теб, но ти отказваш да я приемеш! АЗ СЪМ ДРУГОТО ТИ АЗ! Аз съм лошата ти страна, тази, която ти си забраняваш, която криеш и до която не смееш да се докоснеш. Аз съм грехът, жаждата и изкушението, аз съм забранения плод, а ти си слабохарактерен мухльо, който няма място тук!
- Какво?! Какво искаш от мен, кой си ти?!
- Името ми е Кайнел, вече ти казах кой съм… приеми ме... като свой брат, но и съдник.
- Ти ли уби всички тези хора?!!
- Разбира се, ти си прекалено слаб и страхлив, че да направиш нещо подобно.
- Сега разбирам… теб съм видял във видението си... ти си бил!!
- Това не беше видение, просто мислите ни се преплетоха и ти видя какво се беше случило..
- Ето какво е станало… и пръстенът на жена ми!! Ти си го откраднал и си го подхвърлил на мястото на убийството!
- Умно, нали? Но признай си, тя си го заслужаваше. – отвърна Кайнел и направи грозна гримаса.
- Не смей да говориш така, негоднико! Ти не я познаваш! – извика Роджър като се взираше в собственото си отражение.
- Не съм я познавал, така ли? Май не ù даваше достатъчно, а Роджър, и тя си го намери при друг, но не се коси - все пак нали знаеш какво казват за ниските мъже? - с дяволита усмивка попита Кайнел.
- Млъкни, нещастнико!! 
- О, ставаме груби, а? Мисля, че е време да приключваме с това.
- Какво имаш предвид? – със страх попита Роджър
- В това тяло има място само за един от нас, за силния, а това съм аз.
- Не можеш да ме убиеш - ако аз умра, и ти си минало! Няма да ти позволя да ми съсипеш живота!
- О-о-о, не, не, не… тук бъркаш - ти си отиваш, аз оставам. Не можеш да ме спреш, независимо какво опитваш. А, и още нещо - животът ти е “съсипан” още преди двадесет години, когато падна в онази яма в гората и престоя там три дни.
- За какво говориш изобщо?!?! - попита Роджър и сърцето му трепна.
- Спомни си, братко… три дни ти беше сам в мрачната, студена и влажна дупка, проклинайки живота и невярната си жена. Още на първата година те изигра, нали? Помниш ли колко я мразеше, как беше готов да дадеш душата си, само и само Саманта да си плати? Поздравление, беше ти дадена нова, тоест аз се появих. Затова трябва да внимаваш какво си пожелаваш. Трябваше ми доста време, за да осъзная съществуването си - разбираш ли, седя си аз в мрака, безплътен и доволен, и изведнъж се озовавам в нечий мозък. Знам всяка една твоя мисъл, всеки спомен, всяка мечта! Помниш ли преди пет години хубавата сервитьорка в Италия? На следващия ден така и не разбра откъде се беше взело червилото по слиповете ти. Аз бях. – ухили се злобно демонът. - И с това сложих началото - от безобидни изневери, към по-големи пакости и сега - шедьовърът ми. Погледни ме, Роджър, имам всичко, вече се научих как да живея като човек, а и намерих кой да ме замести в затвора. Ти не си ми нужен вече. 
Роджър беше изгубил представа за време или място, чутото му се струваше като извадка от роман или филм на ужасите, но не и като опрялата му нож в гърлото реалност:
- Ти си извратен! Това не може да съм аз!! Сигурно сънувам… това не е истина…
- Няма да си губя времето да ти доказвам, че това Е истина, когато имам още толкова много за вършене.
- Ти си изрод! Няма да ти поз… - но преди да уùпее да се доизкаже, Роджър се задави, закашля се и падна мъртъв на земята.
На другия ден Слънцето грееше високо и обещаваше топла атмосфера, а цветята в градините го гледаха приветливо. 
Полицията и разследващите се бяха събрали в къщата на Себастиян и оглеждаха труповете, когато Роджър влезе в окървавената стая през близката врата:
- Роджър!! Ти си жив!! Не мога да повярвам!! Как си? – попита едно ченге.
- Ами… добре… мисля… - отвърна той, като с длан разклащаше долното си чене.
- Какво правиш тук?
- Аз… аз... дойдох тук снощи, за да предупредя Себастиян да внимава, заради Саманта, но тогава... някой ме удари по главата и загубих съзнание. Явно сме го изпуснали...
- Жена ти го познава? – учудено попита той?
- Първо, тя вече не ми е жена, снощи ми направи самопризнания и второ - това беше братовчед ù.
- Съжалявам за всичко, което ти се случи, не знам какво да направя за теб.
- Няма нищо, ще се оправя.
- По-добре се прибери вкъщи, ние ще свършим работата, става ли?
- Да… добре. 
 Роджър понечи да си тръгне, но въпросът на колегата му го спря:
- А и, Роджър, откога очите ти са толкова сини?
- Ами-и-и… това са лещи, да… слагам ги, за да не нося очила… по-удобно е и е на мода, нали разбираш?
- А, добре, ясно. А сега отивай да си почиваш, заслужаваш го.
 Мъжът се обърна и излезе през вратата. Сложи слънчевите си очила и погледна към небето. По лицето му се появи широка усмивка. Качи се в колата и след секунди изчезна в забързаната улица.