Автобусът намали и вратите се отвориха със свистене.Погледнах през прозореца и видях няколко улични кучета,които се въртяха покрай спирката.До самия автобус видях едно бяло рунтаво кученце ,което куцаше вдигнало единия си крак във въздуха.Какво беше учудването ми, когато кучето се приближи и това , което аз мислех за крак се оказа неговата опашка, с която то пазеше успешно равновесие и се придвижваше на …два крака?!Загледах се изненадано подир кучето.То уверено се придвижваше с подскоци на двата си крака.Другите два висяха някъде под тялото му.Може би премазани от някоя кола или нещо…Две жени пред мене изохкаха.Те бяха видели кученцето.

   -Гледай го , горкото…отрязали  му краката!...

Всъщност краката му си бяха там, но бяха осакатени!Борбата за живот му беше дала сили и то не се беше предало!Пристъпваше и дори тичаше спазвайки темпото на останалите кучета ,които подскачаха наоколо...Автобусът потегли, но аз дълго се взирах назад към подскачащото двукрако куче…Край мен преминаваха хора, които караха току що издоеното краве мляко към млеко пунктовете.Неусетно във въображението ми двукракото кученце се уголеми и започна да расте.Придоби необикновени размери.Превърна се в цяла държава.Осакатена.Двукрака.Но въпреки това упорито бореща се за по добър живот.Независимо от тези, които я бяха осакатили ,или продължаваха да я осакатяват.Тя намираше сили и продължаваше да върви с макар и с по- бавно темпо, напред.

    Познатото свистене ме изтръгна от обзелите ме мисли.Автобусът беше спрял на моята спирка.Отворих интернет залата и след като почистих се запътих към училището, което все още не беше закрито , по простата причина, че се намираше между две три села, а и селото беше на международен път Е83.В тези села училищата бяха закрити, поради липса на ученици.По мое време училището наброяваше над двеста човека.Сега те бяха малко над сто.Отивах, защото директорката ме беше помолила да пусна новия лаптоп, който министерството на образованието беше отпуснало.В училището имаше компютърна зала с изградена мрежа и децата с радост влизаха в нея.Директорката с помощта на учениците бяха боядисали фасадата и прозорците на училището,поради простата причина,че нямаше необходимите средства за ремонт.Аз бях поел инициативата да свържа училището към интернет, но поради причината, че имало някакви договорености  за доставка на интернет от БТК и нещата се протакаха, и се чакаше някакво решение от учебен отдел, и т.н.бъра-бъра,дъра-дъра!...Настроих лаптопа и директорката щастлива се настани пред него.Сбогувах ме се и аз се запътих обратно към залата си.За по напряко преминах през двора на училището.Пътят ми минаваше покрай ученическата работилница, където провеждахме трудовото си обучение, като ученици.Сега дворът беше буренясал.Покривът на работилницата беше пропаднал.Там отдавна вече никой не учеше и не се занимаваше със кръжоците по ковано желязо или дърводелство.Защо?..Поради липса на средства може би…Или поради някакво душено осакатяване на някой от върховете на властта…На нечия продажна душица, която вече не беше в България…Дворът със малките мини алеи за колоездачи също беше буренясал.Само  железните тръби на мини светофарите стърчаха самотни и кабели висяха от ръждясалите кутии.В двора се издигаше огромната сграда на залата за хандбал, изградена на времето с много мерак и желание от жителите на Българене.Отборът на моето село дълго време беше в "А" републиканска хандбална група, но поради липса на средства преди две години ,той се разпадна.Остана единствено неумиращия спортен дух и...детския хандбален отбор, който продължаваше да носи победи.Спортът беше в кръвта на моето село.Дълги години селото ми имаше и отбор по Спининг/риболовен спорт на сухо/.Дори имахме и световен шампион от селото във този спорт.Човекът в момента се занимаваше със земеделие и си беше направил сам трактор.А иначе на всяко републиканско първенство мъжките и женските, детските и юношеските отбори на селото ми,по спининг, печелеха само златни медали, отборно и индивидуално.При награждаването съдиите винаги казваха:”На първо място е отбора на гр.Плевен!”А всъщност си бяхме ние,от село Българене!...Плевенско!Скривахме топката на всякакви там софиянци,варненци и пловдивчани!Прозорците на Физкултурния салон зееха изпочупени.Там отдавна никой не играеше. Върнах се назад във времето и пред очите ми се появи отново същия физкултурен салон.Новите радиатори грееха здраво , а ние спортувахме и скачахме в току що ремонтирания салон.Нафтовият котел здраво работеше и отопляваше салона и съблекалните към него.В училището все още се топлехме с печки, но скоро парното щеше да дойде и тук…Щеше….Може би ако притежавах машината на времето,щях да се опитам да променя нещо...А може би и Хърбърт Уелс е хранел такива надежди,когато е писал книгата си...Вървях покрай падналата ограда и погледът ми се спря на столовата на училището.Отдавна запустяла и използвана само от патронажа на селото за да се хранят пенсионерите.Излязох от двора на училището през отдавна откраднатата и продадена на вторични суровини желязна врата.Обърнах се за да кажа довиждане на дворът, през който бях минавал хиляди пъти.Бях забравил за двукракото куче.А и защо ми трябваше да си го спомням!Трябваше да се гледа напред.И да се върви уверено.Дори на два крака!А и кучетата бяха лесни!Те вървяха уверено и на три крака!Да му мислехме ние хората!