Дъждовна Неделя

Навън валеше. Валеше вече втора неделя. Тротоарите се бяха превърнали в кални пътечки, обсипани с изсъхнали листа и полу- разложили се боклуци. Цялата тази смес от нечистотии полепваше по забързаните обувки, нагазващи в тях дори и без да ги забележат.

Той обичаше да наблюдава тази апатична маса. Знаеше, че дори самия той е част от нея – дори да се чувстваше различен. Усмихна се на мисълта, че е различен. Посегна към шкафчето,  правеше го вече по навик, за да вземе шапката си. Усети неизсъхналия джинсов плат върху косата си. Това го накара да направи гримаса на недоволство, но въпреки това не я свали. Спря за няколко минути под дъжда, намести козирката си и закрачи. Вървеше бавно, прибрал ръце в джобовете на якето. Чуваше шляпането на собствените си крака в образуваната киша. То се сливаше със шума на улицата, но въпреки това той успявяше да го отличи. Стигна кръстовището и за негово щастие светофара показваше зелено. Пресече, леко притичвайки. Може би го правеше по навик но не искаше да се замисля над това сега. Вече беше пристигнал.

Отвори тежката врата, лъхна го миризмата на добре изпечено кафе и топли кифлички. За секунди през съзнанието му прелетяха олющено коляно, чаша с мляко и дебела кифла с мармалад. Кратки кадри, може би от детството му, които апарата на въображението му успя да върже с нахлулата миризма в ноздрите му. Огледа се бавно, въпреки че знаеше, че няма нужда от това. Тя винаги успяваше да пристигне преди него и винаги сядаше на една и съща маса до големия прозорец. Усмихна се и свали влажната шапка. Придърпа стола възможно най-близко до нея и седна. Целувката беше механична, изчистена от излишни намеци и желания. Харесваше му как тя връзва косата си. Облегна се бавно и преметна ръка върху облегалката на нейнят стол. Тя се загледа в чашата си. Винаги се затрудняваше да започне разговор. И той знаеше това. Но въпреки всичко я оставяше и чакаше в нагло мълчание. Отново се сети за онази глупава мисъл, че е различен. Може би всеки човек по отделно се чувстваше различен. Или може би просто всеки искаше да бъде такъв. Тя най-накрая започна с изстърканото изречение за времето. Вътрешното му АЗ и се присмя, но се включи в разговора. Знаеше, че може би по-късно темата щеше да стане по интересна. Или просто по-късно те нямаше с нищо да се различават от останалите разговарящи двойки. ... Като хората от Масата. Индивиди, които знаят, че са различни, но толкова много си приличат помежду си.